“Пред момичето, в самите му крака, се простираше вълшебно царство с омагьосани кули, сводове, заскрежени куполи, изящни арки и пръснати в безпорядък снежни дантели. Всичко беше от лед, водата струеше между фигурите и продължаваше да гради нови. Ледът дълбаеше разклонения от водопада, които поемаха нови русла. Всичко искреше. Слънчевата светлина още не бе проникнала там и погледът обгръщаше среда, която преливаше в синьо-зелен и мъртвостуден блясък.
Водопадът сякаш пропадаше в черна пропаст, отвеждаща чак в недрата на земята. На самия край на бездната водата се придвижваше напред и струите й променяха цвета си според нарастващата мощ на водопада — отначало черен, после зелен, жълт и накрая бял. От черните недра се разнасяше рев: водата се разбиваше о камъните и се превръщаше в бяла пяна. Във въздуха се издигаха валма мъгла — диханието на водопада.”