“Промени ли се нещо, то рядко става пак каквото е било: сега светът ни знаеше, никога нямаше да бъдем пак на топло; обзе ме отчаяние, представих си как зимата сковава дървото и се разплаках, разкиснах се като прогнил парцал. Плачеше ми се още откак бяхме напуснали къщата. Мисис Каунти ми поиска извинение – ако е казала нещо и ме е разстроила; тя изтри лицето ми с престилката си у стана такава цапаница, от брашно и сълзи, че се разсмяхме; право казват, че плачът помага, олекна ми на душата. Мистър Каунти се бе оттеглил в предната част на магазина, беше му неудобно от моето немъжко поведение; разбирах го, но не ме досрамя.”