“Нека си отлети - не е възможно да я уловя в рамка. Защо, каза Хю. Някои са успели да уловят мимолетното. Други - даже полъха на мимолетното. Спомни си усмивката на Джокондата... или щастливото изумление в мига, в който едно момиче е схванало , че е влюбено, очакването в погледа, любовната нега и сладката уплаха едновременно - Момичето с перлената обица на Вермеер ван Делфт... Или онзи вик на ужас...Викът на Мунк, с отворена завинаги уста, в безумен страх... отчаянието, което излиза през устата на едно човешко същество... или онзи фаюмски портрет, в който жената е предимно едни очи... в тях удивлението от нещо внезапно е останало за векове напред... Само ако нямаш страх, би погледнала мига в очите и само тогава той би ти се доверил и би поискал да спре.”