“Бард въздиша, хвърля поглед наляво, взира се в открития океан, дълбок и тъмен, но не мисли изобщо за края на света и вечния мраз, а за една тъмна дълга коса, разпиляна пред лицето – спомен от началото на януари, когато най-прекрасната ръка на света я отмести; тя се казва Сигрид, нещо потрепва в Бард, когато произнася името наум. Момчето следва погледа на своя приятел и също въздиша. Иска да постигне нещо в този живот – да научи език, да види света, да прочете хиляда книги; иска да се добере до същността, каквато и да е тя; иска да открие дали въобще има някаква същност – но понякога мисленето и четенето е непосилно, ако човек е изнурен от тежко гребане, прогизнал и премръзнал след дванайсет часа в открито море, тогава мислите така натежават, че човек едва ги повдига, тогава същността е далеч.”