“Борис си спомни за същата ласка на майка си тая сутрин, за нейната ръка върху юргана, с който бе покрит. И без да подига глава, сякаш да не прекъсне милувката на бащината ръка, продума:
- Хубаво ми е тук, с вас двамата... в тоя наш дом. И това е може би най-хубавото, най... най-постоянното в човека, най-постоянна негова нужда. Всичко това, което ме обгражда тук, което сваля от рамената ми сто оки, освобождава сърцето, насища го и го радва.”