“Странно бе, че с течение на времето започнах все по-често да си спомням за Наташа. В мислите ми нямаше нито съжаление, нито разкаяние, ала едва в този миг осъзнах какво е представлявала тя за мен. Тогава не го бях осъзнавал, но сега, когато всичко се отрече от мен, или се сля с поток от огорчения, рухнали илюзии и лутания, ми ставаше все по-ясно каква роля бе изиграла тя в моя живот. Като че ли от златоносната руда бе изтръгнат чистия метал. Тези мисли не ми помогнаха да преодолея разочарованието, ала за това пък запонах да да виждам нещата по-отчетливо и да се дистанцирам от тях. Колкото повее онова време се отдалечаваше от мен, толкова по-силно ставаше убеждението ми, че Наташа е била най-важното явление в моя живот, а аз не съм знаел това...Понякога си мисля,че можех да остана в Америка, ако знаех какво ме очаква в Европа. Но това бяха мисли, които идваха и отлитаха като вятъра, те не пораждаха нито сълзи, нито отчаяние - знаех, че едното бе невъзможно без другото, живота ми в Америка нмаше да бъде същия. Връщане назад няма, нищо не стои на едно място - нито ти, нито другия до теб. Онова, което остана, бяха редките вечери, изпълнени с тъга, тъгата на всеки човек, осъзнаващ, че всичко е преходно, а той е единственото живо същество, което го знае, както знае и друго - че това е неговата утеха, макар и да не разбира защо.”