“А паметта продължаваше да живее. Той виждаше сега не госпожа Оота, а залеза, който видя от прозореца на вагона, вече на път за в къщи, след нощта в камакурския хотел. Зад стъклото изплува очарователното очертание на храма Хоммон-дзи в Икегами. Слънцето — червено и кръгло като топка, бавно се спускаше от клон на клон. Короните бяха съвсем черни и релефно се очертаваха на фона на заревото. Провиращите се между клоните лъчи на залязващото слънце заслепяваха очите на Кикудзи и той ги затвори. И тогава у него се появи усещането, че хилядата бели жерави, изпърхали от розовата фурашики на Юкико и прелетели през багровочервения залез, влетяха под неговите плътно затворени клепачи.”