“Инамура-сан дори не подозираше, че Тикако иска да я покаже на Кикудзи. Съвсем спокойно тя му приготви чая и без всякакво смущение подаде чашката на Кикудзи. След като отпи от нея, той започна да й се любува. Това беше черна чашка. От едната й страна имаше ивица бяла глазура, върху която с черно бе нарисувано стръкче от папрат.
— Би трябвало да я помните — каза Тикако.
— Да, да — замислено отговори Кикудзи и отпусна ръката, в която държеше чашката.
— Това стръкче папрат създава усещането за планинска местност. Чашката е подходяща за чайна церемония в началото на пролетта и баща ви обичаше да пие от нея през същия сезон. Въпреки че вече е малко късно за нея, предлагам ви я, защото си помислих, че ще ви бъде приятно да я подържите в ръце.
— Баща ми твърде кратко време е притежавал тази чашка. Тя си има своя история и ако не се лъжа, тя е преминала дълъг път — от майстора Рикю, епоха Момояма, за да стигне до нас. В продължение на няколко столетия тя е била съхранявана от много ценители на чайната церемония и е била предавана следващите поколения. Така че тук баща ми стои по-настрана — каза Кикудзи, стараейки се да забрави съдбите, които се преплитаха около тази чашка.
От господин Оота чашката е станала собственост на вдовицата му, след това е била подарена на бащата на Кикудзи, който от своя страна я подарил на Тикако. И сега от четиримата, двамата мъже са починали, а двете жени присъствуват тук на чайната церемония. Само по себе си това вече е достатъчно съдбата на тази чашка да бъде считана за необикновена. А тук на чайната церемония колко много други момински ръце и устни са се докосвали до тъмната й повърхност.
— Аз също с удоволствие бих пила от тази чашка. По-рано пиех от друга — неочаквано за всички каза госпожа Оота.”