“В града, където живея, разправят, че едно време да караш кола било простичко. Пешеходците се отдръпвали, велосипедите минавали встрани, улиците били почти празни, само тук-таме се зеленеели купчинките, оставени от конете. Можело да спираш където си щеш, дори по средата на площадите, и единствените затруднения възниквали поради богатия избор. Така разказват старците с тъжни усмивки, натежали от спомени.
...
Днес обаче, скъпи приятели, животът е сражение. Градът е направен от асфалт и желязо, целият в остри ръбове, които стърчат застрашително и казват: тук не, тук не. Железни трябва да сме и ние, за да го обитаваме, а в тялото си да имаме не нежни, топли вътрешности, а бетонни блокове и неодялан камък с тегло кило и половина на мястото на така нареченото ни сърце (този смехотворен демодиран инструмент).”