“Случвало ли ви се е да мечтаете с подпрени лакти върху някой от тези отвратителни плотове и да приключите деня на някой трети етаж (..), където чувате как никне собствената ви брада в пустите вечери? Преживявали ли сте ежедневната смърт да се събуждате всяка сутрин до човек, когото мразите вяло? Да тръгвате заедно на работа с колата недоспали, натежали вече от разочарование и умора, изпразнени от думи, от чувства, от живот? Тогава представете си, че изведнъж, ненадейно, целият този дребничък свят, цялата тази паяжина от тъжни навици, цялата тази смалена тъга от преспапиета, в които вали сняг, в които еднообразно се сипе сняг, всичко това се изпари, корените, които ви вкопчват в примирение с везана възглавничка, изчезнат, а брънките, които ви свързват с досадни вам хора, се скъсат и вие се събудите в камион, вярно, не много удобен и пълен с войници, наистина, но понесъл се сред невероятен пейзаж, където всичко се рее - цветовете, дърветата, огромните очертания на нещата, където небето разкрива и скрива стълбища от облаци, в които погледът се препъва, докато падне възнак като голяма прехласната птица.”