“След няколко кратки ноти, акцентирани в стакато, следва акорд, гласът на мама се промъква сред нотите му, превзема една от тях и отскача до небето: започва се. В накъсан ритъм тя слиза от високите ноти, изпети с разчувстваща нежност, до дълбоките и тъмни води на ниските тонове, които изпява като стенание, сякаш животът я напуска, капка по капка. Понякога прави един шум с устните си, сякаш се отваря капачка, на други места се удря по гърдите с длан, за да подчертае музиката, която се лее от гърлото ѝ. Сякаш гласът ѝ разказва някаква история – не само историята на живота ѝ, но и тази на цялото човечество – войните и глада, битките и изпитанията, победите и пораженията. А понякога гласът ѝ бушува в заплашителни вълни, като океана по време на буря, друг път е като водопад, който се спуска по скалата, подскача по камъните и се втурва разпенен надолу към пищната тъмна долина. Гласът ѝ рисува около главата ми златни кръгове като Сатурнови пръстени, люлее се лудешки отгоре надолу, сякаш танцува френски канкан, жалее и потръпва, увива се около някое е ниско фа като бръшлян около ствол на дърво, след като се гмурва в кристалносините води на акорда в сол мажор, който Питър повтаря неколкократно с лявата си ръка… Във възторг съм. Мама е права: никой никога не е използвал гласа си така.”