“Но в пределите на болницата всички бяха равни сред равни. Никой не изпитваше нужда да говори за страшните дни, защото всички бяха упоени с хапчета и затова мълчаливо и с наведени глави влачеха крака в тежки обуща като пребити от умора затворници след целодневен физически труд. Така изглеждаше отстрани, но невинаги беше толкова мрачно и черно, защото понякога, според бюлетините на майка ми, пееха и танцуваха, а с песни и танци всичко се забравя и душата се устремява към божествени златни висини, в които царуват хармония, чистота и доброта и в които никой не се интересува от твоя произход и географска принадлежност, защото там горе подобни понятия не могат нито да се формулират, нито да се обяснят.”