“Учителката по философия и учителят по история и литература говореха горе-долу едни и същи глупости, дивотиите за списъците с цивилни, ликвидирани през войната – тази последната, случила се само преди двадесет години, за която всички се правеха, че никога не са чули и отдавна са забравили,. Учителите искаха да убедят всеки, който минаваше през болничния комплекс или покрай зелената камина в болничния коридор, че не е възможно всички да са забравили всичко, защото те самите си спомнят някакви хора, изчезнали през нощта, както по времето на Сталиновите чистки. Някои от изчезналите били техни съседи. С други били учили заедно в гимназията или пък били техни ученици.”