“Не помня такава гъста мъгла. Виждам само на няколко педи пред мен. От средата на пътя нашата къща е невидима. Спирам и поглеждам назад. Къщата на Мърфи я няма. Завъртам се в кръг. На тоя свят съм само аз и капчиците роса по кожата ми. Никакви цветове. Нито червено, нито зелено или жълто, нито мастиленосиньо, изумрудено или ултрамарин. И черно няма. Само аз. Шляя се напред-назад по пътя. Като се преместя, с мен се мести и светът. Каквото остава назад, просто изчезва. Ако сега мине някоя кола, няма как да я видя навреме. Само че е трудно да повярваш в нещо, дето не го виждаш. Чувствам се хем непобедима, хем самотна – като Супермен на безлюдна планета.”