“Интересно беше чиновничеството от него време. На младини бях „маркаджия“ или филателист, както казваме днес. Бях изпратил на парижката къща Артюр Мори български марки, срещу които получих препоръчан плик с няколко ценни чужди марки.Колцина са учениците от него време, които не са кореспондирали с тая фирма!
Отидох да си получа препоръчания пакет от централната поща. На гишето е снажната фигура на пощенеца Сюслиев, стар ерген, много елегантен, когото никога не виждахме без цвете на бутониерата...
Приближих гишето. Щом ме видя, той ме запита:
— Какво търсиш тук, Георге? Много съм недоволен от теб, защото увличаш сестреника ми да хайманува с теб. Ха, да не забравиш да кажеш на баща си, че разсадите, които му обещах, ще му ги пратя в началото на март, тогава те най-лесно прихващат. Казвай сега, какво те носи към мен!
— Имам препоръчано писмо от Париж. Ето и известието, което ми е оставил раздавачът.
Сюслиев се обърна към една етажерка и след късо търсене извади един плик със червен восъчен печат.
— Георги Каназирски, ул. Алабин 22, София, България. Така! Имаш ли документи да удостовериш самоличността си? Лична карта, ученическа легитимация?
— Нямам. Но нали вие ме познавате… — измънках аз.
— Това е друго. Аз те зная като частно лице, но пред пощенския чиновник ти ще удостовериш, че си лицето, до което е адресувано това писмо. Такъв е редът!
И той добави:
— Намери отвън двама души, които ще разпишат като свидетели, че те познават.
Излязох. Пред пощата намерих Алекси шекерджията и Алюш кондурджията, които дойдоха и засвидетелствуваха пред „изпълнителния“ чиновник, който преди малко ме беше назовал на име, и ме смъмря, че съм хайманувал с неговия сестреник и който ме бе натоварил с поръчка до баща ми, че действително съм аз.”