“Но Борис беше млад и не знаеше, че компромисът със съвестта не се случва само при него или където и да било по света. А е във всекидневния живот, във всекидневните решения, които човек взима. Защото компромисът е отражение в човешкото съзнание на реално съществуващата случайност в битието. Той е заложен в невъзможността да предвидиш всички обстоятелства. Но Борис дълбоко вярваше в човешкия разум, в неговите неизмерими простори и затова тая слабост го унижаваше, противоречеше на всичко, каквото той бе изградил в себе си, и на всичко, каквото искаше да бъде!... И той реши никому да не разказва преживяното. Утешаваше се, че с времето всичко ще улегне, и този болезнен, срамен спомен ще изчезне. По-нататък ще може с други очи да го погледне, тогава, когато целта ще е вече оправдала средствата. Защото все пак той се беше намесил в играта, за да помогне на революцията, на свободата на един народ!... Но дали тази цел наистина оправдаваше средствата, с които се постигаше?... Трябваше ли в едно идеално дело да се намесват хора с нечисти ръце като Стоев, като Захариас, като Щерн, а не на последно място и като него самият?... И така, младият Борис се сблъска за първи път с противоречието, че целта оправдава средствата, и щеше да се сблъсква през целия си съзнателен живот, да приема или отхвърля тази толкова човешка и затова толкова мъчителна дилема, еднакво убеден и неубеден в различните периоди от съществованието си до смъртта. Но сега, докато крачеше по булеварда и разсъждаваше, без да забелязва нищо наоколо, реши никога, за нищо на тоя свят да не оставя компромисът да ръководи волята му!”