“Чудовище
Чудовище си ти, чудовищно дете

на престъплението и позора,

но дебном тебе са родили те,

далеко и на сатана от взора:

родили гнъс и срам! При твоя вид

тях ужас ги превръща в камен зид.

 

Чудовище за гнъс, обзидано в тъми,

притиснало гърдите на земята:

земята те безчувствена кърми

с дванайсетте отрови на змията.

И ти растеш, но не старееш ти:

далеч над тебе времето лети.

 

Чудовище за срам, безименно… И вход,

и път и вход към тебе дали има,

загадка е под тоя небосвод,

нито загатната, нито решима.

Не виждаш лъч, не чуеш звук отвън,

и пак за тях копнееш в тежък сън.

 

Чудовище си ти, но колко бих желал

при тебе да проникна в тъмнината,

и как сърдечно бих те приласкал,

о жива плът и дух на самотата!

И как блажено ще гориш тогаз,

и как се бих при тебе стоплил аз!”