“Почти всеки ден духаше вятър. Но вече не идваше от юг, този, новият, беше бял и кух, пълен с ръбове и остри краища и аз се бях вкопчил в душата си. Спираше само през нощта. А каква само беше тя! Звънтеше като кристално стъкло. А звездите ѝ, Господи, звездите ѝ… Ако заспях завинаги, докато ги броях, щях да съм щастливец. Можех да им се възхищавам само по пет минути, от момента, в който огънят ми загасваше, докато се приберях. Тогава непрогледният мрак връщаше и те посипваха бузите ми с гъделичкащ прашец. Когато слезех, щяха да ми липсват. Защото е нужно много малко, за да убиеш звезда. Достатъчна е една улична лампа.”