“Някои хора обичат всичко с всичко свое, със сърцето си, с очите си, с думите си, други крият любовта си чак на дъното си и никак не искат другия да научи за нея, странна е наистина такава любов, не любов, а сянка сякаш, призрак сякаш, така ме обича и баща ти, обаче, ако се плашим от чувствата си, те рано или късно ни напускат. А баща ти и пиенето го обърка много, то всичкото заради това се случи най-вече, но също така се отразява на човек и онуй, което той върши цял живот, та няма как касапският занаят да не се е отразил и на главата му. Но Тано не ми вярва и се сърди, когато му говоря така, той смята, че всяка работа е за уважение. Дали пък не е така? Мисля, сине, че ние двамата с тебе също сме виновни, не поискахме да разберем човека, никакви опити не направихме и продължавахме тайно в себе си да се отвращаваме от занаята му, вместо открито да му го кажем и не че нещо щяхме да променим, но поне щеше да разбере, че не той самият ни отблъсква, не зная дали ме разбираш. Всеки човек пази в душата си и едно недокоснато кътче, то си е ни повече, ни по-малко къс от небето. Знаеш ли например, колко песни има баща ти, повече от хиляда. Хиляда пъти като запее, хиляда пъти ще вдигне лице към небето, щото песента е такова нещо, придърпва човека нагоре. И с какво друго ги помни песните Тано, ако не с душата. Не е злодей той, повярвай сине, и да простиш се опитай, ако още не си го направил, защото прошката душата лекува.”