“Алфануи плъзна погледа си по свещената фасада и попадна на един изрисуван прозорец.
На този прозорец беше нарисува на една жена, сложила ръце на перваза. Тази жена очакваше жених. Беше на около четиридесет и пет години и плътта ѝ беше вече отпусната. А може би чакаше така още от петнадесетгодишна. Една сеньора, розова и лилава, която все още не беше облякла в черно своята плът и своите чарове, която, макар и да приличаше на окапваща роза, очакваше жених с избледняло червило и изкуствена усмивка, горчива като гримаса. От дъжда гърдите ѝ се бяха свлекли по стената и сега висяха печални на около педя от предишното им място. Устремила поглед през празното място между две високи къщи, тя гледаше на юг, към Пинто и неговите изгорели от слънцето поля, към железопътната линия, която свързваше Мадрид с Толедо. Тя гледаше пожълтелите житни поля и белите къщички, огрени от игриви слънчеви лъчи, там където момичетата се женят на осемнадесет години. Мечтаеше за дворците, градините и алеите на Аранхуес и за Тахо, този навъсен благородник, за напоителните канали и за буйната, весела вода, която лудува и пада в шлюзовете...Тя чакаше, чакаше, а дъждът все повече измиваше лицето и мантилята ѝ от синя вълнена дантела. Времето се плъзгаше като светла сянка по лицето ѝ, замазваше чертите му, сливаше го с прозореца, със стената, с вятъра.
'''
Изрисуваната сеньора, розова и лилава, със своята мантиля от синя вълнена дантела, продължаваше да гледа към Пинто. Към прегорелите от слънцето листа, към железопътната линия за Толедо. Тя гледаше и чакаше със своята изкуствена усмивка. Казваше се Флора. Госпожица Флора. Каква печал!”