“Хората, споделя Д., се стремят да заглушат гласа на болката - нямат уши дори за собствената си болка. Той, напротив, се мъчи да долови дори най-слабите стонове в природата. Попитах го - малко коварно - дали не иска да узнае как звучи страданието на хората. Този звук, усмихна се той през маската, не е предназначен за човешко ухо. А за кое, попитах аз, макар че се досещах. Гуменият му пръст се стрелна към тавана. Само той се занимавал със страданието на хората. Значи си убеден, подхвърлих аз, че никой няма да чуе техните писъци? И посочих към кибритените кутийки. Как никой, възмути се той. Нали аз ги слушам! И ги жаля... В очите му проблясняха сълзи. Известно време в лабораторията кънтяха само стоновете на умиращите насекоми.”