“Лежи лениво светлината.
Аз пъпля, със латекс в косата,

и всичко боядисвам в бяло.
Удобно времето е спряло.

Стената с плоската муцуна,
просторът, опнат като струна,

прането между двата свята –
на парата и на водата,

домът ми, бял, чак захаросан,
приветлив, мил и нескопосан,

аз – бояджийче-аджамийче
търкалям топчето-сирийче

на стъкленото градско лято,
и всичко е така познато,

повтарящо се и спокойно,
чак ми харесва да е знойно,

преструвам се, че си играя,
и не приемам да призная,

че лятото е прашно, потно
и по-самотно от животно,

и примирено, уморено,
солено и ожесточено…

Аз боядисвам, цапам, капя,
жужа с муха, комари хапя,

и съм съвсем като големите,
с боя замазвам си проблемите,

и правя точно като баба си,
сама си казвам: Хапвай, слаба си!,

каква съм всъщност – някой знае ли,
който узнае – ще ме трае ли,

добре съм си така, събирам се,
подреждам се и ремонтирам се,

под фойерверка на мушкатото
аз боядисвам в бяло лятото.”