“Картечницата при краката на ангела действаше като часовник и аз можех да работя в спокойна обстановка. Приближи се Демичов и легна до мен – него през цялата война нито един куршум не го беше улучил. (...)

Ония искаха да ни набарат иззад зида, но им пречеха двата парашута, които висяха като копринено бельо, и замисленият ангел. Зад зида си знаеха работата. Върху лицето на ангела се появи щърба уродлива усмивка и постепенно му се откършваха крилата. После лицето му заприлича на череп, той се заклати на един крак, а отлетялото стъпало на другия удари Демичов в коляното.

(...) Боят беше към края си. До ангела падна граната и уби Атабеков, а Демичов остана жив. Ангелът се люшна от въздушната вълна и започна да пада, а ние с Демичов отскочихме. А когато ангелът падна, пак ми се счу детски плач. (...)

Ваня прехвърли на рамо автомата си, приближи се до скелета на ангела и го бутна встрани. После измъкна отдолу едно детенце, съвсем живо, само крачето му бе наранено от каменната смърт, и толкова мъничко, че по дрехите му не можеше да се разбере момче ли е или момиче. То не плачеше, а само отваряше устата си и се виждаха трите му млечни зъбчета, а по плетеното му гащеризонче имаше джуджета и гъбки.

(...)

И тогава аз разбрах как се получава фашизъм. Отначало с дълги откоси иззад зида прекършват крилата на човека, после го правят урод и лицето му заприличва на череп, и тогава само да го бутнеш, и той се сгромолясва върху детето. И разбрах веднъж завинаги, че паметници трябва да се издигат само на онези хора, които спасяват детето у всеки един от нас, безразлично какви са – политически дейци, войници или художници.”