“Всяка сутрин ходеше на работа с метрото и всяка сутрин минаваше покрай просяка, седнал на земята до каменния парапет на входа на подлеза. И всеки път пускаше в картонената му кутийка по един лев. Не го правеше от доброта – ни най-малко. Просто не можеше да не пусне монетата. Ако не я пуснеше, не можеше да продължи пътя си, нещо в главата му не му даваше мира, а това беше последното нещо, което той желаеше. Беше пробвал няколко пъти да стисне очи и зъби и да притича бързо покрай просяка, но нито един път не му се получи докрай – всеки път се връщаше почти веднага, неизминал още и десет метра, бъркаше в джоба си и пускаше ядно монетата, а глухото ѝ издрънчаване в обичайно празната картонена кутийка му звучеше като детски присмех. В известен смисъл просякът за него беше пропускателен пункт към света навън – процеп, в който трябваше да пъхне монета, за да се отворят вратите и той да излезе от собствения си свят и да влезе в общия. Всяка сутрин минаваше през два такива пункта и всеки от тях му струваше по един лев. Само че вторият не го гледаше тъжно и не протягаше трепереща ръка към него. Освен това не миришеше лошо.
...”