“Тлъстото папагалче

Едно такова папагалче имам-
за мен приятел най-любим.
Из Англия кандилкаме се двама
и все тъй искам да вървим.

Аз кръстих папагалчето си Джефри –
тъй както моите деди.
На дядо си го кръстих, а пък дядо
бе дядо много щур преди.

Не всеки папагалчета обича –
гадинки жълти и добри.
Закусват разни с тях или го дават
на котараците дори.

Чудесна тлъста птичка моят чичо
изяде – спомням си добре.
Аз плаках и му виках: – Чичо Рони! –
Не искаше да разбере,

макар че казваше се всъщност Артър,
но всъщност бе все тая знам.
Нахлу във магазин за животинки,
изяде всичко живо там.

Преглеждаха го доктори да видят –
дано завинтят някой чарк.
Но толкоз бе изял, че най-накрая
той пукна като зоопарк.

Из стаята си като ходя, Джефри
чирика, пърха от сърце.
С лъжичка го нахранвам, а му готвя
препечен хляб с едно яйце.

То пее като всяко папагалче,
но само като има глас.
Най-често ми пропява във неделя –
тогава си го пускам аз.

Понякога из стаята полита
и каца върху моето легло.
А на главата ми щом се изака –
съвсем доволно е било.

Сега е на диета то, понеже
нагъва все тъй, без да спре –
и казват, наддаде ли още, трябва
върху бастун да се подпре.

Какво пък – папагалчето с бастуна –
ще бъде много гот, нали?
Представяш ли си – всички ще се смеят,
та чак корем да ги боли.

Това е папагалчето ми, значи –
дебеличко и жълтичко снове.
Обичам си го повече от тате
и съм на тридесет и две.”