“„По-реалистично е самообвинението или обвинението за недостиг на човешка солидарност. Малцина оцелели от концлагерите изпитват вина, че целенасочено са ощетили, обрали или ударили свой другар: онези, които са го направили (всичките капо, но не само те), изтласкват съответните спомени. Почти всички обаче се чувстват виновни, че не са оказали помощ. Присъствието до теб на някой по-слаб или по-непригоден, твърде стар или твърде млад другар, който ти додява с молби за помощ или просто с „наличие“ (само по себе си молба), бе типична черта на лагерния живот. Търсенето на съпричастност, блага дума, съвет или поне слушател беше постоянно и всеобщо, но рядко се увенчаваше с успех. Не стигаха времето, мястото, уединението, търпението, енергията; да не говорим, че онзи, към когото се отправяше молбата, на свой ред се намираше в състояние на нужда, на „кредит.”