“- Дете – отговори ми той, - не си хабете барута. Рублата и половина за очила е единствената рубла и половина, която ще спестя. Не ми трябва вашата линия, пошла като действителността. Вие живеете не по-добре от учител по тригонометрия, а аз даже в Клязма съм обкръжен от чудеса. Защо са ми луничките по лицето на фрекен Кристи, щом въпреки че едва я виждам, долавям у тази девойка всичко, което искам да доловя? Защо са ми облаците на това финландско небе, щом виждам понеслия се над главата ми океан? Защо са ми линии, щом разполагам с цветове? За мен целият свят е огромен театър, в който съм единственият зрител без бинокъл. Оркестърът свири встъплението към трето действие, сцената е далеч от мен и сякаш насън, сърцето ми прелива от възторг, аз виждам пурпурното кадифе на дрехата на Жулиета, лилавата коприна на дрехата на Ромео и нито една изкуствена брада... А вие искате да ме ослепите с очила за рубла и половина...”