“Гласът на Селецки беше неестествено силен. Снажен мъжага, той беше от онези провинциални Шаляпини, каквито, за наше щастие са пръснати много из Русия. И лицето му беше като това на Шаляпин – дали на шотландски файтонджия или на екатеринински велможа. За разлика от божествения си прототип беше простичък човек, но огромният му глас се разширяваше безгранично, страшно, изпълваше душата с насладата на самоунищожението и с циганска забрава.

В мигновената обвивка, наричана човек, песента тече като вода на вечността. Всичко отмива и всичко ражда.”