“Прислугата, която не се страхуваше от баща ми дори когато той крещеше със звучния си глас: какво е това, по дяволите!, винаги се боеше от мама, която говореше бавно и никога не се ядосваше. От най-ранно детство помня флегматичните ѝ движения, лекия хлад, който лъхаше от нея, и учтивата ѝ усмивка – почти никога не се смееше. Рядко беше гальовна към децата си: докато зърнех ли баща си, тичах насреща му и скачах на гърдите му, защото знаех, че този силен човек само понякога се прави на възрастен, а всъщност е такъв като мен, мой връстник, и ако го поканя в този момент да отидем в градината и да караме каляските играчки, той ще си помисли и ще дойде; към мама подхождах предпазливо, чинно, както подобава на възпитано момче, и разбира се, не бих си позволил да крещя от възторг или да препускам стремглаво в гостната. Не се боях от нея; у нас не наказваха никого – нито мен, нито сестрите ми; но непрекъснато чувствах превъзходството ѝ, превъзходство необяснимо, но безспорно, което изобщо не зависеше нито от нейните знания, нито от нейните наистина изключителни способности. Имаше безупречна памет, помнеше всичко, което някога беше слушала или чела. Говореше френски и немски с безукорна точност, която впрочем можеше да изглежда твърде класическа; но и на руски моята майка си служеше само с литературни изрази и употребяваше родната реч с обичайната си студенина и равнодушно-презрителни интонации. Винаги беше такава; само на баща ми, когато бяхме на масата или в гостната, най-неочаквано се усмихваше с неудържимо радостна усмивка, която в друго време и при никакви други обстоятелства не бях виждал у нея. Често ми правеше забележки – съвсем спокойни, изказани със същия равен глас; в такива случаи баща ми ме гледаше съчувствено, кимаше с глава и сякаш ми оказваше някаква мълчалива подкрепа.”