Недоизречено

Разказът спечели нетрадиционния конкурс "Недоизречено 7" за автори над 21 години 
- Лицето ти издава кога ще нападнеш – възкликна Патрик надменно.„Не, не беше вярно”, си казах аз, но въпреки това го направих и той едва не ме накара да изпусна сабята. Добре че в другата си ръка държах нож и не изгубих контрол. Винаги обичах да имам де оръжия и то за различни дистанции в боя. - Не беше чак толкова добра изненада – спря той и прибра сабята си в ножницата, после прокара пръсти през влажната си руса коса, а аз загледах  в хубавото му стегнато тяло, което блестеше на отиващата си светлина, Патрик винаги тренираше гол до кръста. Това напоследък ме разсейваше или беше тренирал повече, или промяната беше в мен.Ще дойде ли ден когато няма да ме е страх да му кажа колко е  хубав, се чудех. Ще дойде ли ден, когато той щеше да ми каже как се чувства, когато гледа мен. Разтърсих глава, за да изгоня грешните мисли от главата си, днес не само слънце й липсваше на Земята, но и кислород, щом ми идваха такива предателски мисли.А аз тренирах по късо спортно горнище,което откриваше стегнатия ми корем, по който имаше капчици. Грабнах суитшърта си в ръка, едни от малкото дрехи които имах. Не знам защо го разнасях, можех да го изгубя. Не е като често да ставаше студено. Винаги беше около 27 градуса. Той прекъсна мислите ми:- Виждам в очите ти! Дори да свеждаш поглед – взе брадичката ми в ръка той и аз потръпнах. - Да не настинеш?-  Не, просто… миришеш гадно – излъгах нагло и се опитах да се отдалеча.   -Е, наоколо няма вода, както и на почти цялото кълбо, така че да се прибираме. - Да, да се прибираме, баба ще се сърди – огледах небето, гъстите винаги облаци закриваха небето и сякаш допускаха все по-малко слънчеви лъчи.  - То е вечно тъмно – ритнах едно камъче ядосано, сама не знаех на какво, аз не бях живяла във времето, когато слънцето е греело повече по 12 часа на Земята. Днес цялата планета вече беше сива, на небето тежаха облаци невещаещи дъжд, а тежък прах, вече близо 50 години. Баба често ми разказваше какво  било тогава, в един свят, в който си свободен да обичаш. Токова хубаво ли беше да обичаш? Дали това, което изпитваше към Пат беше нещо подобно? А тогава на моята възраст  момичетата и момчетата са се забавлявали, слушали са музика, танцували са, ходели са на специални места за хранене и са яли разни невероятни неща, не са се обучавали по цял ден на тактика и бойни изкуства и не са се грижели само за бъдещо на Обществото.Като жена бях  длъжна да дам две деца на обществото, така съчетани да са гените на двамата човека, че да продължи човешкия род, от който бяха останали малко Общества живеещи на екватора. На 18 щяха да намерят най-подходящия за мен кандидат, същото щеше да се случи и на 22 години, ако бях родила здраво дете. Като жена бях длъжна да мога да се защитавам и убивам за благото на рода си, защото бях ценна и трябваше да съм здрава. Пат все ми казваше, че боговете ще прощават убийствата ми, защото жената дава живот, но често му напомнях, че за да се роди едно дете трябват двама. Аз бях едва а 17, но Пат навършваше 18 след месец и щяха да го пратят при временната му жена. Хващах да мечтая, че мен ще изберат някога и ще ни съберат. Това, разбира се, беше невъзможно, най-вече защото Пат беше чистокръвен, имаше хубав генотип, нямаше болни роднини, аз имах само баба, която ме държеше семейството на високия си ранг, оцеляла беше след Края и помнеше предишния свят, но майка ми имаше починали дечица и беше заболяла. Аз също не бях най-добре, имах симптоми за болестта, затова тренирах така упорито и бях една от най-добрите воини на Обществото, дори бях придружавала някои от жените с добри гени и здрави дечица, за да ги пазя. Ако не беше баба, може би семейството ми даже да бъде прогонено да станем прокудени, да полудеем или да свършим като мърша.Заедно вървяхме през пустошта, светлината съвсем се губеше. Редица големи изсъхващи дървета сякаш сочеха стоманената крепост, където се населяваше Обществото. Той вършеше мълчаливо, когато изведнъж направи недопустимото, леко хвана ръката ми малко над лакътя и ме отклони към единия стълб. И двамата се гледахме в очите без да проговаряме  - Представяш ли си какво е ако имахме слънце половин денонощие? – започна той. - Старейшините казват,  че пак ще има – вдигнах поглед към небето, в същия цвят като очите му - сиво. - Да, но когато го е  имало… свободата тогава. - Пак си говорил с баба – едва не изкрещях - Обичам да я слушам … - каза замечтано.Баба ми само разказваше едно и също. Никога не му омръзваше да я слуша. Но на мен ми беше омръзнало да я слушам, какво значение имаше какво е било, щом сега не е това тук беше моят свят. Не някакви измислени приказки, в която никога не съм живяла. Не знам какво е да имаш дете от любимия. Да не мислиш само за оцеляването на рода. Още един ден. След това още един. Да преживее утре. А то да си има свое утре! Но това си ще моята, моята реалност, не някакви чужди спомени, които баба се опиташе да ми вмени! Спомени, които Пат беше взел за себе си. Спомени, които баба се опитваше да съживи с всяко едно разказване. - Обикновено ти бързаш да се върнем. - Защото е имало смисъл – стисна юмрук той в едната си ръка  - тук няма да ни видят.Не знам какво стана, после ръцете ни хванати заедно, той тръгна нагоре по раменете ми и стигна лицето ми с тях. Усетих как потръпнах от необичайния жест. Гальовни и нежни пареха лицето ми, проследяваха линиите му. Аз не се отдръпнах:   - Знам коя е. Казаха ми.  -Коя? – сепнах с, сега ли трябваше да мисля за другите здрави момичета. - Името й е Саяна – той не гледаше вече в мен, а някъде надалеч, само ръцете му ме галеха. - Тя е много красива, има вече едно дете, без аномалии – започнах като по учебник. Аз я виждах висока и стройна с тъмна кожа и невероятни къдрици да дондурка бебенцето си. Така уверена пред комисията, когато я допусната обратно след като беше при първия си временен съпруг. Затова й бяха избрали Пат, той нямаше все още деца, беше в перфектно здраве, чудесна форма и без нито един брат или сестра с аномалии. След  18 години всеки мъж беше длъжен да има по едно дете четири поредни години, ако първото се родеше здраво.  -Тя е за теб – изрекох и усетих болка в ляво, лека и невинна, но болка, която ме караше към непокорство и грешни мисли. Ревност, гняв, омраза. - Не говори така, не говори! Тя не е като теб! Не я искам!- Тези думи са забранени, престъпно е да не се подчиниш на Обществото, което се грижи за теб и те храни и обучава започнах да рецитирам кодекса, но сърцето ми туптеше неудържимо, оборвайки това, което беше чуло.  - Казват, че съм прекрасен екземпляр, че трябва да имам колкото се може повече деца, дори повече от 4! Това е ужасно, не е редно. - Прави са, нима не осъзнаваш колко ще се издигнеш в Обществото? - Не съм бик за разплод. Искам само една жена. Да имаме… как го казва баба ти – брак. Да имам деца само от нея и тя да има деца само от мен. -  Това са глупости ние не бива да си принадлежи. Трябва да принадлежим на Обществото. - Нямам сили да те деля с никого – пусна косата ами тя и тя се спусна по раменете ми, той я погали, после леко докосна устни в моите – Искам да сме неразделни.През мен премина отново тръпка, после ми стана горещо, сърцето ми не искаше да се успокои.  - Да вървим – изведнъж се сепна, беше изгубил контрол само за миг.Аз също се стреснах, как можах да се подам, можеха да ни накажат и двамата. Беше стриктно забранено и никой не биваше да узнава. Такива мисли да принадлежим само на един човек и да се възпротивим на Обществото не биваше да имаме повече… - Не бива да изричаш тези думи, никога. Всички да остане тук и сега. Разбра ли?  - той вървеше бързо пред мен и не отрази реакцията ми, с поглед към наближаващия ни дом, като робот, в какъвто се опитваха да го превърнат! Не, не робот, като уважаван член на Обществото. Ние повече нямаше да мислим така, никога нямаше да се подадем, ще забравя. Поне аз! Обещавам си ще мога, лесно е! Не бива да обичам, не бива. Всичко от сега нататък трябваше да недоизречено. Така е правилно. Чу ли, сърце, чу ли?Дали?
 Гери Йо