Нещо като предновогодишно послание към читателите на този блог

Дойде най-накрая последния ден на 2014 година! Една паметна за мен година, за мен 2014-та година беше година на борба за отстояване на правото да бъдеш личност, борба, изразяваща се в най-различни форми, включително и съдебна: една администраторка, водена предимно от лични кариеристични подбуди и от ценностно подплатена, сиреч, от политическа ненавист и заслепение, ме обяви за "народен враг", за "злодей", за "душевноболен", поде яростна кампания за моето личностно, професионално и обществено дискредитиране, организира фабрикуването на какви ли не компромати, проведе всякакви "народни съдилища" и "съдебни трибунали на възмутения колектив" над мен, накрая дръзна да ме уволни от работа (повече от 30 години работя едно-единствено нещо, преподавател по философия и по гражданско образование съм) с мотива "пълна некадърност", "абсолютно негоден да бъде учител", "липса на всякакви умения" и т.н.; е, сега тази войнствена особа си има съответните проблеми с правосъдието, водя две съдебни дела срещу нейния неприкрит волунтаризъм, а третото дело вече спечелих и на трите инстанции, включително и във Върховния касационен съд. В тази връзка ми се ще да кажа нещичко, което според мен е особено важно.
За тия направо безценни по смисъла си неща - да бъдеш личност, да си свободен, да не допускаш някой да ти се меси в живота и да ти отнема правата, да защищаваш правото си на творчески подход, на оригиналност, на самобитност, на индивидуалност, да се стремиш към истината, доброто, човечността, духовността и така нататък - за тия всичките неща човек трябва да се бори, да ги отстоява след като веднъж ги е придобил или постигнал, трябва да се съпротивлява на опитите те да му бъдат отнети. Няма, не е изобретен друг начин, няма как иначе да бъде, така е отредено: само чрез борба човек съхранява себе си като свободна и суверенна личност.
Да, този е единственият начин да се живее по достоен, по човешки начин: борбата, съпротивата, отстояването на личността си, твърдостта. Тия, които си мислят, че може да се живей по мижитурковски, по малодушен начин, да имат много здраве от мен: може, ама това е същинска мизерия, това е падение, това е самото недостойнство, това е истинския и кардинален провал на човека! Нормалният човек изпитва погнуса само при мисълта че може да допусне да се самоунижава, да лъже, да се лицемери в името на "оцеляването", да бъде нагаждач, подлизурко, страхливец, с оглед да печели някакви облаги, с оглед да си няма главоболия. "Преклонена главица сабя не я сече!" - тази тъй популярна и разпространена нашенска "мъдрост" е проклятието на България!
Заради това нашенско тъпо егоистично малодушие сме се превърнали в нация, съставена предимно от страхливи безличници! Докато не осъзнаем смело тази истина за нас самите, сиреч докато продължаваме да се самозаблуждаваме, че и в крещящо недостойнство може да се живее, ей-така, половинчато, скотски, овчедушно, с правене на дребнички сметчици, с оглед само ти да се наредиш, прецаквайки другите или общността, та значи докато не презрем тази нашенска тъй разпространена и така вредна национална психология, ние добро няма да видим, а ще продължаваме да затъваме в пороци, в мерзости, в малодушие...
Исках тази сутрин да правя видеобръщение към моите ученици, ала се отказах, ще предпочета ето този вариант, с няколко думи да се обърна и към тях. С тях разговорът ми се очертава да бъде дълъг, направо безкраен. Интересно е, че единственият начин да отнемеш на един учител правото да бъде учител и най-вече качеството му да бъде учител е само едно: просто трябва да го убиеш. Но и тогава, вече посмъртно, учителят пак, с примера си, ще учи учениците си. (Сократ е именно пример в това отношение: след смъртта си Сократ е имал много повече ученици в сравнение с тия, които е имал приживе!)
Преди няколко дена написах Предрождественско и предновогодишно писъмце до "колектива" на ПГЕЕ-Пловдив , в което си позволих да кажа няколко думи на "подведомственото природонаселение" на въпросното образователно-възпитателно учреждение. На учениците, на които съм преподавал философия досега в живота си (и на тия, които не можах да преподавам) тук специално искам да кажа ето тази съвсем малка добавка: прочетете още веднъж това, което написах по-горе, опитайте се да го асимилирате, да вникнете. Там е всичко, което е потребно на един човек - ако иска да живее достойно, сиреч, по подобаващия за човека начин. Пиша тия неща на своите бивши колеги и на учениците си защото те за мен са по-особена група от читателите ми; оказвам им това специално внимание неслучайно.
Това е цялата "премъдрост", която е потребна на човека. Казано в резюме: само чрез борба човек съхранява себе си като свободна, суверенна личност, имаща свещеното право да бъде творец на живота си.
Спирам дотук. Догодина ще продължим да разговаряме по всичките тия въпроси. Приятно посрещане на новата година на всички читатели на този блог!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...