за старостта и силата

Старостта е осакатяване. Да не можеш да тичаш и дори да не можеш да вървиш. Да не можеш да се качваш по стълбите.

Никой да не иска да те прегърне. Да не можеш да зачеваш и да раждаш деца.

Старостта е немощ – да нямаш мощ и нищо да не можеш да направиш.

Да не можеш сам да си смениш чаршафите.

Старостта е тялото да се износи. Тялото, тази мека машина от кости, месо и кръв.

То остарява и се поврежда, и това е повече от сигурно („…но кой знае какво ни очаква, освен безнадеждните дрипи на старостта…”)

И какво може да се направи.

Мисля, че може би е възможно

да отглеждаме това, което няма да ни изостави. Да се окуражаваме, за да стане духът смел. Умът любопитен и неуморен. Душата прощаваща, обичаща и блага.

Да гледаме картини. Да слушаме опера. Да слушаме птици, гълъби, гугутки. Хеви метъл, родендрол, или това, което ни повдига над тялото. Да четем книги. Да препрочитаме любимите си книги и ако вече не ни вълнуват, да се разделяме с тях като със стари приятели, които са тръгнали надругаде. Да ги препрочитаме пак. Да пътуваме и да сравняваме небесата. Да се прибираме. Да трупаме мекота и благост.

Да се грижим за тялото, защото е тук за малко.

Да се грижим за душата, защото ще ни съпровожда по-дълго.

Да си позволим да прегръщаме повече, да се научим да се разделяме навреме.