за старостта и силата
Старостта е осакатяване. Да не можеш да тичаш и дори да не можеш да вървиш. Да не можеш да се качваш по стълбите.
Никой да не иска да те прегърне. Да не можеш да зачеваш и да раждаш деца.
Старостта е немощ – да нямаш мощ и нищо да не можеш да направиш.
Да не можеш сам да си смениш чаршафите.
Старостта е тялото да се износи. Тялото, тази мека машина от кости, месо и кръв.
То остарява и се поврежда, и това е повече от сигурно („…но кой знае какво ни очаква, освен безнадеждните дрипи на старостта…”)
И какво може да се направи.
Мисля, че може би е възможно
да отглеждаме това, което няма да ни изостави. Да се окуражаваме, за да стане духът смел. Умът любопитен и неуморен. Душата прощаваща, обичаща и блага.
Да гледаме картини. Да слушаме опера. Да слушаме птици, гълъби, гугутки. Хеви метъл, родендрол, или това, което ни повдига над тялото. Да четем книги. Да препрочитаме любимите си книги и ако вече не ни вълнуват, да се разделяме с тях като със стари приятели, които са тръгнали надругаде. Да ги препрочитаме пак. Да пътуваме и да сравняваме небесата. Да се прибираме. Да трупаме мекота и благост.
Да се грижим за тялото, защото е тук за малко.
Да се грижим за душата, защото ще ни съпровожда по-дълго.
Да си позволим да прегръщаме повече, да се научим да се разделяме навреме.
Мария Донева's Blog
- Мария Донева's profile
- 120 followers

