Скандинавска меланхолия

Мирела Василева, киновед. Снимка: Личен архив

Мирела Василева е родена в София през 1987 г. През 2011 г. завършва НАТФИЗ, специалност кинознание. Тема на дипломната ѝ работа е филмографията на датския режисьор Ларс фон Триер. През годините пише статии и изнася лекции за студенти и любители с фокус върху европейското и най-вече върху скандинавското кино. Завършва и право в Софийския университет. Участвала е в уъркшопи по кинокритика на различни кинофестивали като FEST (Еспино, Португалия), Generator (Страсбург, Франция) и Сараевския кинофестивал (Босна и Хецеговина), където участва в Talant Campus през 2018 г. През 2019 г. интересът ѝ към скандинавското кино и желанието за популяризирането му както в публична, така и в академична среда я отвежда в Югозападния университет „Неофит Рилски“, където започва дисертация на тема „Жанрове и стилове в съвременното скандинавско кино“. Резултатът от научната ѝ разработка е настоящата книга „Скандинавското кино. Стилове и мотиви“ (Vision Store, 2025 г.).

Вашата книга „Скандинавското кино. Стилове и мотиви“ разглежда спецификите на киното в Швеция, Дания и Норвегия. Защо решихте да изучавате тази тематика? 

Винаги съм харесвала скандинавското кино, защото е смело и новаторско. Поради ниската цензура в тези страни режисьорите не се страхуват да експериментират и да създават филми, неповторими като съдържание и структура. Другата причина е, че в България нямаше никой специализиран в скандинавското кино и реших, че ще е интересно да се запълни тази ниша в кинознанието.

В изследването ви не присъства Финландия. Въпреки че географски е в северната част на Европа. Май не се смята за една от скандинавските страни?

Страните в Северна Европа са били определяни като скандинавски по различен начин през различните десетилетия. Към момента за скандинавски се приемат Швеция, Дания и Норвегия заради сходствата в културата и езика, а външният кръг включва Финландия, Исландия и Фарьорските острови.

Книгата ви е резултат от докторантското ви изследване. Колко време ви отне работата по темата?

Самата книга ми отне около четири години. Завърших една година след полагащите ми се три от докторантурата, но се интересувах и четях много за скандинавското кино и преди това.

Кога се зароди интересът ви към скандинавските филми? Помните ли първия филм, който гледахте и с какво ви впечатли?

Интересът ми се зароди в далечната 2005 г., когато за пръв път гледах филма „Догвил“ в Дома на киното в София. Това беше най-въздействащият за мен филм до този момент и дори сега, двайсет години по-късно, си остава несравнимо преживяване. Впечатли ме смелостта, с която Ларс фон Триер разби всички представи за това, което понятието „филм“ трябва да представлява.   

Каква е причината във филмите на скандинавските режисьори да преобладават меланхолията и ноарът? Известно е, че държави като Швеция, Дания и Норвегия имат висок стандарт на живот и са в класациите на най-добрите страни за живеене. В същото време в изкуството виждаме картина на тъжния човек, който се бори с екзистенциални поблеми.  

Скандинавската митология е много богата на тъмни сюжети и герои, кратките дни и дългите нощи са дали своето отражение върху народопсихологията в тези държави. След това, под влиянието на немския експресионизъм и американските ноар филми се развива и типичният за скандинавските страни ноар. За създатели на течението се смята двойката писатели Май Шьовал и Пер Вальо, те създават образа на първия мрачен шведски детектив, който обикаля дъждовните улици на Стокхолм в търсене на убийци, крадци и мошеници. Техните истории за Мартин Бек дават началото на жанра на скандинавския ноар, който разнищва именно какво се случва под привидно спокойната и благоденстваща фасада на скандинавското общество. 

Ингмар Бергман (1918–2007) е емблематично име в шведското кино. В началото на кариерата си той не се е радвал на успех. Как и кога се променя това и как той получава световна слава? Има ли филм, който се смята за преломен в кариерата му? 

Началото на кариерата му е изпълнено с доста неприятности. Той трудно се разбира с хората, с които работи, а проектите, на които най-много държи, са отказвани от продуцентите. Комедиите му имат задоволителен успех, но сериозните му и лични филми често са окачествявани като претенциозно интелектуалничене. Като цяло за  Бергман се отнася изразът, че никой не е пророк в собствената си страна, и нито публиката, нито критиците, нито колегите му режисьори в Швеция се отнасят към него с положителни чувства. Докато един ден не научава, че филмът му „Усмивки от една лятна нощ“ (1955) е спечелил Голямата награда в Кан. Филмът е изпратен от шведските власти без знанието на Бергман и той разбира за успеха му от вестниците. Това е и моментът, в който решава да използва славата си извън страната, за да създаде шедьоврите, за които е чакал цял живот. Следват „Седмият печат“(1957) и „Поляната с дивите ягоди“ (1957). Пет години по-късно „Като в огледало“ (1961) взима Оскар за чуждоезичен филм.

Подробно разглеждате и филмографията на датския режисьор Ларс фон Триер. С какво е различен и интересен той? От кого най-силно е повлиян в творчеството си?  

Всеки един филм на Ларс фон Триер е експеримент както с формата, така и със съдържанието. Той въвежда уникални идеи в киното, смесва изкуствата, заедно с няколко свои колеги създава собствено течение, което е едно от големите явления в киното в последните десетилетия на предишния век. Влияе се от много режисьори, най-вече от Тарковски и открито изразява мнението, че хората на изкуството трябва да могат да „крадат“ един от друг. 

Кадър от филма „Догвил“ (2003) на Ларс фон Триер

Какво смятате за авангардното движение „Догма 95“, основано от режисьорите Ларс фон Триер и Томас Винтерберг? Има ли в България режисьори, които експериментират с този стил на снимане?

При възникването си течението „Догма“ е истинско явление в киното и първите четири филма на режисьорите от групата стават събитие на филмовите фестивали в края на 90-те. Филмът на Винтерберг „Празникът“ взима Наградата на журито в Кан през 1998 г.  и досега е пример за независимо кино. Не съм чувала за режисьори в България, но имаше македонски догма филм – „Боли ли“ (2007).

Намирате ли нещо общо между скандинавското и българското кино? Сякаш и при едното, и при другото виждаме засегнати по-меланхолични теми?

Темите в българското кино са по-лични и по-драматични, честно казано, не го следя извън най-известните заглавия. Скандинавските са по-универсално меланхолични. 

Какви са наблюденията ви за съвременната киноиндустрия? Как се развива европейското кино?

В момента голяма част от киното се реализира за телевизионните платформи, което води и европейските, и американските режисьори в тази посока. Според мен и европейското, и холивудското кино западат и губят зрители, заради което се използват до последно познати франчайзи и имена, които публиката обича заради носталгията по тях.

Вече имаме възможността да гледаме почти всички нови филми онлайн от компютъра или телефона си. Това означава ли, че киносалоните са застрашени да изчезнат?

Някои киносалони в София започнаха да показват почти всекидневно/седмично филмови класики и дори на по-слабо известни филми от миналото са пълни. Всичко зависи от качеството на продукта и изживяването. 

Важно е да отбележим, че книгата ви е написана увлекателно и на достъпен език за широката публика. Не се усеща академична тежест в текста. Редактирахте ли текста на дисертацията, за да бъде по-четивен?

Не, текстът е почти същият като в дисертацията. Самата дисертация беше написана по този начин с идеята, с която и ръководителката ми Клавдия Камбурова беше запозната, да се превърне в книга.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 28.01.2026 г.