Еньовден (разказ)
Разказът на Бистра Величкова „Еньовден“ е публикуван за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 23 11-17.06.2025 г. Снимка: PinterestAз от малка съм си такава мършава дъска, без гърди и неадаптивна към нормалния живот. От майка ми съм наследила малкия бюст и кривия характер, а от баща ми гъстия хайдушки мустак и здравия черен дроб. Нося на пиене като каруцар. Въобще от двамата съм взела най-доброто, ако се бях родила мъж. A по корема вместо плочки имам пак кокали. Ама си имам и едно куче – Чучето се казва, порода тип „дамска чанта“, носи се под мишница. Научила съм го да има страх от Бог. Като направи някоя пакост и му казвам: „Внимавай Чуче, Господ всичко вижда“ и му соча нагоре, и то поглежда виновно и скимти. Всичко си е въпрос на възпитание. На Чучето мозъкът му е голям колкото орех. То не може да мисли, то действа с инстинкти. Както са и повечето хора. Както сме и ние със стопанина на голдън ретрийвъра, Пантелей от парка, с когото всеки ден разхождаме заедно кучетата и така, от дума на дума, се опознахме много добре. В библейския смисъл! Играем си на Адам и Ева, а като ме ядоса, го гоня от райската ми градина – на третия етаж в „Младост“.
Общо взето мъжете ги зарязах, само повече пране се събира и много вода и ток се хабят. А и както се казва, за какво ми е още една излишна мебел вкъщи. Легне, та се слее с дивана. Най-добре ми е на мен с Чучето. Само то ме разбира истински. И за него най-много се притеснявам. Ето например онзи ден я извеждам в парка и там са двата питбула – Васил и Георги, стопанинът им ги кръстил, моля ти се, на мафиотите от 90-те. Имат си и фамилия тия песове – Илиеви. Е, те тоя, като ги разхожда тия „борци“ без каишка, и аз изтръпвам, че ще изядат Чучето. И така оня ден, гледам ги, тичат бясно към нас, викам сега стана касапницата. Вече виждах как ще хвърчи кръв навсякъде. А тоя стопанинът им, бичме с гола глава, 120 кила, ходи бавно и им се радва. Викам му: „Хайде вземи си ги хвани на каишка шибаните песове!“. Взех го Чучето на ръце, сърцето му бие като лудо, ще се пръсне от страх, а питбулите лаят и скачат до мен. Стопанинът им се приближава, по-скоро се довлачи до мен и се смее нагло. Кефи се, разбираш ли, забавно му е. Вика ми: „Еми те мойте са много луди, не мо’а ги ‘фана“. Е как ще ги хванаш бе братче, ако тръгнеш да тичаш, ще вземеш да паднеш и да не можеш да станеш повече.
Какво ли не е е преживяло милото ми Чуче. Много го е страх него и от дъжда. Ей, братче, като се почнат тия дъждове юни. Треперя само да няма градушка. Като загърми и затрещи, Чучето така се стресира у нас, побърква се, започва да бяга невротично в различни посоки, иска да се скрие някъде. Най-често се крие зад тоалетната. Отскоро и в гардероба. Там, между дрехите, влиза в една кутия за обувки и си е спокойно, че гърмът няма да го стигне. Друго куче така да се страхува от гръмотевици не познавам. А, да, освен кучето на съседката, което е болонка, и то „плачеща“. Болонка, братче! К’во искаш?! Тях от всичко ги е страх!
Аз затова започнах работа на половин ден в това магазинче за гащи и чорапи. До обяд съм аз, след това колежката. Бързам да си се прибера при Чучето, да го разходя. То като малко дете. Да бях родила, нямаше да се грижа толкова за детето си. Ама аз, колкото и гаджета да съм имала, все друг зачева от тях. Живот бе, братче, живот на животни, които произвеждат хора.
В тая връзка, значи, имам едни познати, които са луди. Плодят се като зайци, раждат си децата вкъщи, във ваната, без лекари. Откачалки. Но остави това, наскоро се роди четвъртото им дете. И понеже жената е запален веган и билкар, и го кръсти Кориандър. Без майтап. И така като се видим и аз я питам: „Как е малкият Кориандър?“. И тя ми вика, расте, расте. Пък някакви хора ни чуват, че си говорим и си мислят, че тя отглежда подправка. Луда работа. Тя и другите искаше да ги кръщава пак на билки и подправки – Лайка, Джинджифил, ама свекърва ѝ при всяко предложение на име вдигаше кръвно и викаха доктори, та заради нея ги кръстиха нормално. Само горкият Кориандър си остана Кориандър. А те освен това ги възпитават по някакъв специален начин, който стимулира свободата. Значи, не им правят никакви забележки. Аз им отивам на гости и тоя малкият Кориандър, както си тича гол в градината, идва при мен и започва да пикае върху крака ми. И майка му го гледа и му се радва. Нищо не му казва. То аз кучето ми го възпитавам да пикае само на определени места, ама ей го хората са по-свободни вече от животните. Те тия моите приятели като започнаха да раждат, уж спряха наркотиците, ама явно още в тях кипи надрусана кръв.
Разказът на Бистра Величкова „Еньовден“ е публикуван за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 23 11-17.06.2025 г.Аз точно покрай тях се запознах навремето с един тревоман от „Надежда“. Спас. Спас като спасение, ама повече се оказа падение. Спас – висок два метра, вечно ме болеше врата, че го гледах изкривена от моите метър и 65 сантиметра височина. Е, оттогава много мразя високи мъже. Ама за всичко са неудобни – целуването сложно, ако не можеш да се качиш на три стъпала по-високо и в леглото дълъг, а хеле па панталоните. Еее, няма изпиране тая палатка. Като се събрахме да живеем заедно навремето, нямаше пералня и ела да ме видиш как сутрин търкам във ваната дънките му, с две четки от двете страни. Вечерта го чакам да си дойде, за да ги изстискаме заедно и да ги прострем. Та затова високи мъже – не, ниски също, защото са много заядливи и комплексирани, и имат къси пръсти. Затова вече си излизам платонично, само с Владко, 17-годишен тийнейджър, с когото ходим заедно на опера. Няма нищо общо с децата от неговото поколение. Изключително възпитан и вежлив. На всички говори на Вие. На мен включително, като ми каже госпожо Жуса и изтръпвам, все едно съм в някое посолство. Сигурно даже и на родителите си говори на Вие. Много е възпитан. Водих го на „Риголето“ на Верди. Той дойде с костюм и папийонка. В антракта пихме шампанско и във второто действие Владко си показа рогата. Не спря да се смее, явно пиян. Щяха да ни изгонят. Във втория антракт повръща в кенефите. Повече никаква опера за Владко. Хич не му понася.
Аз макар вече да съм на възраст, четиридесет плюс, ама все така си нося на пиене. Обикновено цял уикенд не изтрезнявам, особено ако съм имала тежка седмица, каквато е всяка една седмица в това магазинче. Понякога, така, към неделя следобед ме обхваща едно притеснение, че може да съм започнала да ставам алкохоличка. Тогава веднага си правя чай и вместо него изпивам една бира, и ми минават съмненията. Или както казва една позната, внезапното изтрезняване е опасно за живота, защото може да причини внезапни прозрения и чувство на безсмислие. Като изтрезнееш и видиш колко е зле реалността и директно си пожелаваш да те няма. Ама аз не съм такава, на мен ми се живее. Живее ми се бе, братче, колкото и да е абсурден тоя живот и колкото и големи тъпотии да са ми се случвали. Не мога да ги разбера такива, дето не им се живее и искат да се убиват.
Имаме тука една клиентка, дето редовно си купува гащи от нашия магазин, тя е много умна жена, докторка, психоложка. И се заговаряме с нея, и аз ѝ викам, кажете бе, докторке, това самоубийството генетично ли се предава? Извинявайте, викам, че такъв въпрос нали, ама защото с това се занимавате, с болни мозъци! Може ли генетично да ти се предава нежеланието да живееш? Ама не бе, защото по новините вчера разправят някакви ужасии, как младо момче скочило от не знам си кой етаж, ама те и майка му и баща му така се били убили преди години. Пък направили разследване, че и баба му и дядо му се самоутрепали, дядото от алкохол, бабата от мъка, че не можела да го спре. Ама ей така викат, че им вървяло в рода. Как така бе, братче?! Какъв човек трябва да си, че да не ти се живее? Аз не го разбирам това. Колкото и да няма изход някакъв проблем или ситуация, все ще се реши някак си, ама чак да се самозатриеш…?! И докторката ме гледа, вика има и генетично, и социално обусловени заболявания. Все едно нищо не ми каза. Викам е добре де, как ги лекувате? Как можеш да излекуваш някой, който е решил да скочи от някъде? Тя вика, с говорене. Ама какво ще му говориш, качи го на Рила, на Пирин, да диша въздух, да види природа. То затова не му се живее в тая градска смрад. А пък колежката ми – Тасманийския дявол, вика той, ако има желание и сили да се качи до Пирин, значи му се живее. Викам тая па, много знаеш! А тя вика и аз се бях депресирала преди години. Ти ли бе викам, такава засмяна зелка, какво се правиш на модерна с тая депресия. А и нали затова ти викаме Тасманийския дявол, защото нямаш спирка и хвърчиш на сто оборота. А недей, вика, Жусче така, не е шега работа. Ама знаеш ли кое ми помогна вика, помогна ми това, че се научих да ходя без гащи. Тази пък, ще се окаже по-луда, отколкото я знам. Работим в магазин за гащи, тя, вместо реклама да прави, наопаки. Безгащието, душко, казвам, помага. Това го знае всеки, който е ходил без гащи пред друг човек без гащи. Не не, Жусче, вика, аз не приемах тялото си, бях дебела, затова не ми се живееше и започнах да ходя гола у нас, за да се приема такава, каквато съм. И след известно време започнах да се оправям и да се чувствам добре в тялото си. Но проблемът е, че за да съм щастлива, трябва винаги да ходя без гащи. По принцип и без дрехи, но навън не може. Мале, мале, викам, ти и сега ли си без гащи, мари, на работа? Да, вика, да, за да съм щастлива. Тасманийски дявол, та знае ли се.
И си разсъждавам за тия неща вечерта у нас и си викам, абе какво съм се забила в тоя магазин да продавам гащи, след като хората са щастливи именно когато са без бельо, като колежката. А и аз какво правя в тоя живот, мотая се като муха без глава, вече над четиридесет години, то време не остана. А като малка имах мечта, да стана художничка. И какво стана? И аз не знам какво стана, разсеях се нещо и животът ме понесе накъдето му скимне. И знаеш ли, стана ми едно криво, сякаш за първи път нещо ме удари по главата и се замислих, и за първи път усетих онова чувство, дето не виждаш смисъл и не знаеш защо живееш. Ужасна работа ти казвам. Ако верно така се чувстват онези, дето не им се живее, абе гадно е. И ако има наследственост, то си е просто защото си човек. До това заключение стигнах. И то аз, дето даже не вярвах в тия неща с депресиите.
И знаеш ли какво, точно днес, малко преди да те срещна, го реших! Махам се от това забутано в подлеза магазинче с мирис на нови турски стоки и отивам да рисувам. Ей го сега в събота е Еньовден, равноденствието. Тогава се случват чудеса. Взимам го Чучето, най-доброто ми приятелче, и се качваме горе нависоко в Рила. Там въздухът е по-чист и по-ясно се вижда всичко. Вечерта ще отида на една могила да чакам изгрева и да гледам как денят и нощта стават равни. И ще ги нарисувам. Ще си гледам звездите, после слънцето и ще си пожелая някое чудо да ми се случи, както всеки си пожелава на Еньовден. Някое голямо чудо. Като например това да се върне времето назад, когато мечтаех и все още не се бях оставила по течението на живота. И ако се върне това време, ще отида да уча за художничка. И още нещо, ще остана да живея със Спас въпреки дългите панталони.
* Разказът „Еньовден“ е публикуван за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 23 11-17.06.2025 г.
