ПОДИР ДУХА НА КНИГАТА: КЪДЕ ЖИВЕЯТ КОТКИТЕ, ПРЕДИ ДА ПАДНАТ ОТ НЕБЕТО?
Е! Както вече казах — тази книга е писана по истинска история. Колкото и невероятно да звучи.
В един момент, без изобщо да го осъзнавам, Духът на книгата ме беше повел. Влачеше ме през лабиринти от стари улички, горски пътеки, изоставени сгради и тайни светове… Тогава още не знаех, че това се случва. И за мое голямо удоволствие си вярвах, че аз съм авторът на тази история. Продължавах да се залъгвам дори когато губех посоката, а някаква „неведома“ случайност все ме връщаше обратно към нишката на приказката и заплиташе следващата бримка в призрачната ѝ дантела.
Така се случи и с котката.
Беше средата на лятото. Приключенията, свързани с пътувания, мудни вечери на открито, коктейли и морски вълни, съвсем ме бяха отклонили от разказа. Дори си въобразявах, че съм го забравила. А героите ми тъкмо се бяха изгубили в спирала от прах и светлина в Стаята на дежурните на изоставения камчийски ресторант. Предстоеше им да се качат към Горния свят и да попаднат в поредица от чудати приключения… а на мен – ми доскуча. Просто нямах идея как да ги изпратя натам по нов, забавен и неочакван път. Сякаш всички пътеки към Горния свят вече бяха изминати. Милиони хора се щураха нагоре-надолу в милиони истории с редовните автобусни линии.
Така беше… докато една вечер не разхождах кучето из тесните улички на Варуша. Трендафилите бяха прецъфтели и обагряха в червено калдъръмените завои на стария град. Зноят капеше по зидовете като тежко плетиво от светлина и сенки. Над керемидите тишината изпридаше бавни, невидими нишки.
Точно тогава — нещо избухна зад един завой. Кучето спря рязко и наостри уши. Естествено, вроденото ми вещерско любопитство ме запрати право в сърцето на събитието. Ускорих крачка и точно преди да надникна — котката се стовари от небето! Изфуча през краката ми и изчезна в кварталните сенки. Един млад мъж обикаляше около колата си и с недоумение изучаваше наситненото ѝ предно стъкло. Почеса се по главата, погледна ме объркано и попита:
— Видяхте ли откъде падна котката?
Откъде падна котката? — прошепна в ухото ми Духът на историята. И коварно, но нежно, ме дръпна обратно в разказа.
от авторката на
Градината на Флора
В един момент, без изобщо да го осъзнавам, Духът на книгата ме беше повел. Влачеше ме през лабиринти от стари улички, горски пътеки, изоставени сгради и тайни светове… Тогава още не знаех, че това се случва. И за мое голямо удоволствие си вярвах, че аз съм авторът на тази история. Продължавах да се залъгвам дори когато губех посоката, а някаква „неведома“ случайност все ме връщаше обратно към нишката на приказката и заплиташе следващата бримка в призрачната ѝ дантела.
Така се случи и с котката.
Беше средата на лятото. Приключенията, свързани с пътувания, мудни вечери на открито, коктейли и морски вълни, съвсем ме бяха отклонили от разказа. Дори си въобразявах, че съм го забравила. А героите ми тъкмо се бяха изгубили в спирала от прах и светлина в Стаята на дежурните на изоставения камчийски ресторант. Предстоеше им да се качат към Горния свят и да попаднат в поредица от чудати приключения… а на мен – ми доскуча. Просто нямах идея как да ги изпратя натам по нов, забавен и неочакван път. Сякаш всички пътеки към Горния свят вече бяха изминати. Милиони хора се щураха нагоре-надолу в милиони истории с редовните автобусни линии.
Така беше… докато една вечер не разхождах кучето из тесните улички на Варуша. Трендафилите бяха прецъфтели и обагряха в червено калдъръмените завои на стария град. Зноят капеше по зидовете като тежко плетиво от светлина и сенки. Над керемидите тишината изпридаше бавни, невидими нишки.
Точно тогава — нещо избухна зад един завой. Кучето спря рязко и наостри уши. Естествено, вроденото ми вещерско любопитство ме запрати право в сърцето на събитието. Ускорих крачка и точно преди да надникна — котката се стовари от небето! Изфуча през краката ми и изчезна в кварталните сенки. Един млад мъж обикаляше около колата си и с недоумение изучаваше наситненото ѝ предно стъкло. Почеса се по главата, погледна ме объркано и попита:
— Видяхте ли откъде падна котката?
Откъде падна котката? — прошепна в ухото ми Духът на историята. И коварно, но нежно, ме дръпна обратно в разказа.
от авторката на
Градината на Флора
No comments have been added yet.
