Мирише на свое

Текст, провокиран от спомен от преди... Порив за живот

Мирише на свое

Днес се замислих за "Дядо Йоцо гледа". Винаги като го чета и ми се насълзяват очите. Това е величието на Вазов. Просто няма втори като него...

Сетих се после за един мой разказ за стареца дядо Добри. Всъщност няма общо с разказа на Вазов, нито като замисъл, нито като идея, още по-малко като изпълнение , но си го обичам този разказ, защото е напълно истинска история. Как ми се иска този човечец да е жив и здрав, и да прочете за това, което ми е донесъл в онзи летен ден преди години... Защото аз ще го помня вечно. "Усмивка на старец" - разказ от сборника "Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова

Аромат на свое

(Усивка на старец)

За живите олтари на българския дух!

На дядо Добри

По средата на платното вървешепрегърбен старец. Пламен натисна спирачка и търпеливо зачака. Боряна неспокойносе размърда и погледна часовника на таблото на колата.
– Хайде де, дядо! Направи малкомясто да минем! – каза шофьорът. Забелязал беше нервността на спътницата си,въздъхна и я погледна с усмивка. – Успокой се. Ще стигнем навреме.
Колата задмина тътрещия се попрашния път човек и след няколко минути пристигна на гарата. Боряна побърза даизлезе на перона. Пламен извади голям куфар от багажника и я последва.Младежите се огледаха. Никъде не се виждаше жива душа. Малка безлюдна гара съсстара заключена постройка и тишина навред… ето къде бяха попаднали. Всичконаоколо изглеждаше занемарено и изоставено с изключение на лъснатите до блясъкжелезопътни релси. Всъщност само това беше важно – да има работещи релси, покоито да дойде някакъв влак. Според разписанието имаше още време, затова Пламеностави куфара близо до ръба на перона и поведе Боряна към единствената пейка намалката гара.
– Ела – каза тихо той. Седнаха и се загледахаотсреща в житната нива. – И тук може би няма да изкарат жито. Няма дъжд –продължи младият мъж и отмести поглед от житното поле към небето и малките белиоблачета, гонещи се горе с лекия ветрец. Боряна кимна, шумно пое дъх, послеедва-едва издиша. Свежият въздух ѝ се свидеше. Двамата приятели се погледнаха и притихнаха.Без глас се разбраха, че тази вълшебна тишина не трябва да се нарушава с празниприказки. Облегнаха се назад и като по команда отместиха поглед от житото къмореховата градина отдясно на нивата. Дърветата бяха отрупани със зелени и гъстилиста. Тази есен поне орехи щеше да има. Заслушаха се в песни на птичките,гонещи се сред ореховите листа и притвориха очи от наслада. Нервността наБоряна се стопи на мига. Вече беше на гарата, куфарът ѝ – готов за качване въввлака, а тя дори имаше време да се наслади на тази дива приказна картинанаоколо. Съжали, че притеснението до преди малко ѝ беше попречило да се възхитии да снима полетата с рози, които колата задмина по пътя. Но за око, катонейното, виждащо и оценяващо природните красоти на Родината, един погледстигаше, за да се запечата споменът в душата завинаги и съзнанието ѝ да може даго призове когато пожелае. И ето точно сега, лека усмивка озари лицето намладата жена, защото пред очите ѝ се ширнаха розовите масиви.
Розова долина – не случайноКазанлъшката котловина се наричаше така. Когато, преди години, Боряна за първипът видя поле с рози, очите ѝ се ококориха и от сърцето ѝ преля възхищение. Ислед това, щом зърнеше розите тук, усещаше магията им отново и отново, всепо-силна и завладяваща. Розовите цветове не бяха идеални като мъртвите перфектнитечервени рози с дълги дръжки на пазара в големия град. Тези рози бяха живи. Ширналотосе пред погледа ѝ поле ухаеше с вълшебен аромат, а цветовете образуваха движещасе картина, като нарисувана с искрящи маслени бои. Блясъкът идваше от слънцето,нежно милващо с топли лъчи всяко цветче и розите танцуваха ефирен валс сгалещия ги ветрец. „Българската маслодайна роза еизвестна по цял свят и розовото масло винаги е печелело златни медали на всичкиизложения на розата, защото именно тук е нейния дом – в Българските котловини –Карловската и Казанлъшката.“ – си мислеше седящото на пейката на изоставенатагара младото момиче и кимаше гордо с глава. Усмихна се и продължи да си мисли за розобера. – „Млади момичета, със светнали лица и рози в косите нежно събират шаренитецветове в големи плетени кошници. Работят и пеят, и само изгряващото слънце есвидетел на тази вълшебна картина в ранното утро. Малко преди пладне всичкоприключва, защото цветът на розите започва да се отваря. Розоберачките севръщат отново утре сутринта. И бързат… бързат да съберат колкото се може повечеоще не разцъфтели рози, защото тогава влагата и ароматът им е най-силен, коетое така важно за добиването на безценното етерично масло. Ех, как ми се иска дабъда сред тях поне за един ден…“ Всичко за розите Боряна знаеше от еднаусмихната жена в Музея на розата в Казанлък. Запомни думите ѝ и сега ѝ сеприиска да не трябва да се качва на влака.

По запрашеният път се чухатътрещи стъпки и извадиха момичето от опиянението ѝ. Старецът, който задминахапо пътя, бавно се приближаваше към гарата.
– Ей, браво бе! Как не сесетихме, че се е запътил насам. Щяхме да го качим в колата – тихо каза Пламен ипосле поздрави. – Добър ден!
– Добър да е, младежи! Накъде така?– живо отговори възрастния човек и изморено седна до тях на пейката.
– Ще гоним влака – отговориБоряна със звънлив глас и додаде: – А тинакъде си тръгнал в тая жега, дядо?
– Прибирам се в Манолово. Аз съмот там. Ходили ли сте в Манолово, деца?
– Не сме. Близо ли е? –полюбопитства момичето и ококори очи в очакване на някоя интересна история,докато с нескрит интерес оглеждаше непознатия. Пламен я сръга леко с крак, нотя му обърна гръб и изцяло посвети вниманието си на новодошлия.
Гласът на стареца беше топъл. Набразденому от времето, като прясно разорана нива лице, не се показваше много иззадниско нахлупения вълнен каскет. Но пък очите му се виждаха добре. Разтворенишироко, те открито я гледаха, а вратът му се беше издължил напред към нея,докато тя говореше – явно старецът не чуваше добре. Усмихна се на въпроса ѝ изаговори:
– Ей го де е моето Манолово. Сегаот тука следва Габарево, Търничани, после Тъжа и е Манолово – каза той и посочив посока обратна на тази, в която щеше да пътува тя. После, усетил интереса намладото момиче продължи:
– Ама, викам си: Що да давамтри-четири лева на автобуса като имам карта за влаковете. Е, те това ми останаот жепейството – безплатна карта. Та затова дойдох на гарата – закима той. – А вие накъде?
– Той само ме докара, за да несъм сама – каза Боряна и посочи с поглед Пламен. После продължи – Ще пътувам за Тулово. Нали е в другата посока?
– В обратната посока е, да. Е, натам! – старикът посочи надясно към ореховата градина с кокалестия си пръст. Послепогледът му се закова в големия куфар на перона.
– Към Тулово, хм. Ама от къде си,момиче? Едва ли си от тия краища.
– Да, не съм от тук, от Варна съм– отговори тя.
Старецът се усмихна.
– Във Варна съм ходил може бипреди двайсетина или повече години. Хубаво е там. Има море...
Погледът на възрастния мъж сезарея в спомени. Боряна и Пламен се спогледаха и се усмихнаха. Настана тишина.Момичето не искаше да прекъсва летежа на мислите на стареца и тихо се изправидо пейката, търпеливо забивайки поглед в плочките на перона. Скоро старецъттръсна глава и заговори отново:
– Преди малко каза че е жега,момиче. Мен не гледай, че съм се облякъл така – каза той, като огледа отгоре додолу леките ефирни летни дрехи на Боряна. – Верно, че е топло, но аз ходих на баня.Сигурно и ти си била в някой хотел на минерални бани, а? Да знаеш, след баня,човек трябва да се облича добре, че...
Човекът придърпа ръкава напуловера си. Беше обул стар панталон в тъмно-син цвят, може би останал отжепейските му години още. Под кафявия плетен пуловер се подаваше бялапосмачкана риза. Изглеждаше спретнат и чист старец. Та нали беше ходил току-щона баня. На краката му – стари плетени обувки, които беше подпетил и затова,може би, се чуваше онзи тътрещ звук докато вървеше. Стана ѝ мило на душата.Беше събота. Човекът беше ходил на седмичната си баня и беше вървял поне трикилометра до гарата, за да спести три-четири лева за автобус, който би могъл дахване от центъра на градчето с минералните бани. И въпреки всичко, бешеусмихнат и разговорлив с непознати хора и не се оплакваше, нито мрънкаше.Симпатичен старец. Де да бяха всички като него! Боряна знаеше, че животът настарите хора е труден. Замисли се...
„В забързаното ни и бясноежедневие не поглеждаме възрастния човек като учител. Не се стараем да чуемсъветите му – все пак е живял и патил толкова много. Не забелязваме нито опитав ръцете му, нито познанието в очите му. Гледаме на дядовците и бабите поулиците като на пречкащи ни се мравки и аха да ги стъпчем… Зная, че ще дойдеден, в който ще погледнем възрастния човек до нас и ще познаем в негособствените си родители. Пък дори и тогава може да не намалим скорост, за да неизгубим ценно време. И как ще разберем, че всъщност той иска само уважение имъничко търпение. Малцина не се замислят, че понякога е добре да се заслушаме вмъдри думи на възрастен човек и да почерпим от житейския му опит. Той ще сепочувства значим все още, а ние може и да научим нещо мъдро. Всъщност това имлипсва най-вече на тях, старците. Не се чувстват потребни на никого. Ходятналяво надясно, гледат да не се пречкат много. Позакашлят се сред пушилката нии току вземат да мрънкат. Мрънкат за това, че пенсиите им са малки, за това четока е скъп, за това че автобусът закъснява, за това че... земята се върти. Какедин мрънкащ за всичко старец, които брои последните стотинки в раздърпаното сипортмоне да се изправи гордо и да каже: „Аз бях уважаван лекар. Толкова годинипомагах на хората и бях бог за тях. Спасил съм стотици животи и сега младитетрябва да ме почитат!” Как да каже това бившият доцент по медицина, като тойсам не се уважава? Живота го е утрепал. Ценностната му система е изкривена иприоритетите му са хляб и сметки, пък после може и евтина вафличка... акоостане някоя стотинка. И защо бившият доцент по медицина не вземе пример отбившия жепеец от село Манолово? Защо?“
Боряна смръщи чело, а мислите ѝпродължаваха да летят с бясна скорост. От дивната природа на България и всичкиродни богатства, превърнали се за нея в олтари на българския дух, тя се замислиза хората. Живите олтари… те трябваше всъщност да крепят духа и да поливаткорена. За да израсне здраво и жилаво стеблото, за да се разлистят листата ицъфнат подовете. За да пребъде България!
„Възрастният човек е опит, той емъдрост и познание, натрупани от житейска практика – продължи да си мислимомичето. – Хубаво ще е от време на време да се заслушваме в брътвежите му. Нее загуба на време. Възрастните хора заслужават спокойни старини. Нека гордо дамогат да вдигнат побелялата си глава и да изправят рамене, носещи товара навремето и опита. Нека се усмихват и очите им да не изглеждат празни нанабръчканото им лице. А ние може и да им помогнем в това, вместо да гиподбутваме и преместваме като ненужни вещи. Защото това са нашите баби идядовци, това са нашите майки и бащи.... Нека им подадем ръка, защото те садържали нашата при първите ни стъпки. Нека бъдат значими в залеза на живота си.“
– Как се казваш, дядо? – попита Боряна,но шумът от пристигащия влак заглуши въпроса ѝ и той остана без отговор.
– Това е твоят. Хайде, качвай се!Пази се! Лек път! – каза приятелят ѝ Пламен, помогна ѝ да качи големия куфар иѝ махна с ръка усмихнат. След като младежът се отдръпна, чевръсто и като младояре по стълбичката се изкачи и старецът.
– За да не е сама – смигна той на момчето и седно силно рязко дърпане затвори вратата на влака след себе си. Боряна сепритесни, че старикът се беше объркал и вместо да се качи във влака за селотоси Манолово, се беше качил с нея в обратната посока, но нищо не каза. Тойизглеждаше толкова сигурен в това, което прави, че ѝ стана неудобно да не гообиди, ако му каже, че е сбъркал.
Пътнически влак. Боряна влезе изастина. Сякаш се върна назад във времето. Прашни седалки от кожа във военно зеленов целия вагон, няколко отворени прозореца тук-там, с затъкнати в краищатасмачкани топчета хартия, за да не се затварят сами при движението и носещи сеиз въздуха на талази фини прашинки. Всичко това ѝ навя усещане, че се намира в омагьосанаприказка. И ако през мръсните стъкла не влизаше слънце, за да освети идиличнатакартина, всичко това би изглеждало зловещо. Момичето се огледа за другипътници. Целият вагон беше празен. Седна на първата седалка в дясно, а отлявона нея се настани старецът от гарата и ѝ се усмихна. Влакът тракаше силно и сетресеше. Едва ли ако тя му беше казала нещо той щеше да я чуе. Затова Борянапритихна на седалката и се загледа притеснено през прозореца. Стояха така вмълчание докато не дойде кондукторът.
– О-о-о, бай Добри. Да попътувашпак малко, а? Да си спомниш старите времена. А, днес е събота, да. Ходил си набаня. Не търси картата, не търси. Зная аз, че си имаш карта.
– Добър да е деня, Стоенчо. Каквърви машината? – отговори старецът.
– Еми върви, нали виждаш. Малко повечетрака, но пък върви, Е, като тебе. Да си жив и здрав… – ухили се Стоенчо.
– Дал бог всекиму, момчето ми. Яседни сега тука и напиши един билет на това усмихнато момиче до Варна.
Кондукторът погледна Боряна. Тякимна и се усмихна.
– Готово. Приятен път! – Стоенчо ѝподаде билета и се отдалечи, леко залитайки от друсането на влака.
Наближиха Казанлък. Дядо Добри сеизправи. Стоеше прав във влака по-стабилно и от младия Стоенчо. Подаде ѝ ръка.
– Всичко хубаво, моето момиче.Беше ми приятно да си поговорим. Ако не бях толкова глух щеше да е повече, нонeйсе, важното е уважението. Слез на следващата гара.
Тръгна към вратата на вагона. Предида се скрие от погледа ѝ се обърна и махна с ръка. Толкова приятно и топло ѝстана на сърцето. Махнах му и тя, като на стар и добър приятел, защото всъщносттози човек ѝ беше станал някак близък. Без да я познава, той ѝ беше далусмивката и топлото си ръкостискане. А сега стоеше на перона, точно до нейнияпрозорец, гледаше я и ѝ махаше с ръка. Изчака влака да тръгне и тогава чак сеобърна и затътри подпетените си плетени обувки към близката пейка, където, можеби, щеше да изчака следващия влак обратно до Манолово.
Боряна слезе в Тулово и сеприкачи на бързия влак за Варна, но не забрави усмивката и ръкостискането надядо Добри. Не забрави нито житната нива и ореховата градина на малката пустагара. Не забрави ширналите се навред полета с маслодайна Казанлъшка роза идумите на жената в Музея на розата. Не забрави ароматът… Ароматът на свое,който винаги усещаше по пътищата из България. И търсеше… оттогава търсешеолтарите на българския дух – живите, като дядо Добри и природните – катобългарската маслодайна роза. Слезе от влака, прибра се у дома и написа:
„Ах, майко Българийо! Ширнала секато Тракийско поле, дашна като Добруджанска нива, велика като Родопско било ижестока като Рилски остър връх. Ах, Родино, свидна, майчина! Въздухът ти миришена свое, а дърветата отстрани на пътя раждат магията на Аспарух. И в душата тистава топло и мило, ушите ти чуват каба гайдите на Родопите и тъпаните носятекота на черноморските вълни по гръбнака на Стара планина... та чак доСофийското поле. Трепва ти душата, а сърцето лудо препуска в неравноделен такт…А хората ти, Българийо! Нека никога не те приемат като мащеха и да тачат коренаси.“
Очите на Боряна се напълниха съссълзи, замириса ѝ на рози, а сърчицето ѝ преля от силна гордост, тежкапризнателност и безгранична любов… като към нещо велико, нещо свое, като къмродна майка… майка България.

Роман "За глътка въздух" на Даниела Паскова може да се закупи или от автора - книга с автограф и с лично послание за 15 лв., или от най-близката до вас книжарница.