Свещ под звездния купол

 

 

Посветено на барда Красимир Йорданов

 

Приглушена светлина.След нея бавно настъпва сумрак докато очите се подготвят. В душата пълзиочакване… за наслада, за трепет, за нирвана. Едно примигване и си готов. Отпускашсе назад и вдигаш поглед към небето. Въртят се съзвездията пред очите ти, движатсе бавно, чертаят магични фигури, а някъде отзад се стрелва падаща звезда.Опашката ѝ угасва точно до Плеядите и веднага от другата страна на купола серажда нова, танцува неуморно в такт с музиката и хоп изпуска се и тя, и пада.Пожелаваш си нещо… нещо хубаво, като усещането. Космично усещане. Питаш се къдеси. Тялото седи на въртящ се стол, а душата се рее и танцува… като звезда. Изнаеш, че всъщност звездите не падат, а просто преминават от левия хоризонт додесния и продължават пътя си някъде в космоса. И пак… и пак… Желание следжелание. Не като искане, а като молба и надежда за сбъдване. И накрая забравяшда си пожелаеш нещо. Нищо не искаш. Имаш си всичко. Точно в този момент си имашвсичко. Музика, звездно небе, космос. Затваряш очи за да запомниш мига. Итогава осъзнаваш, че той свири и пее за теб. Украсява мига ти с ноти, зареждадуха ти с усещания точно тук и сега на живо в тъмнината. Ръката му се плъзга поструните докато ти се възнасяш, мечтаеш, танцуваш. Музиката се ражда пред теб.Да можеш да създаваш акорди е магия… велика магия. Гласът му замлъква споследната нота на песента. Миг тишина в тъмнината. Очакване. Чува се плъзганетона ръката му по грифа. И музиката започва отново. Ражда се нова нота, издига сенагоре и тръгва на път като новата звезда на хоризонта отляво. Двете се хващатза ръце и танцуват фламенко в небето. Като партньори в удивителен танц – ноти извезди, куп звуци и куп светлина. Хармония. И си доволен, и удивен, и ненаситен,и зареден, и благодарен… Не искаш да свършва.Запалва се малкасветлинка и постепенно се зарежда със сила. Бяла, изкуствена и ниска. Придърпвавъображението ти и го натиква отново в тялото, отпуснато на въртящия се столдолу на земята. Падаш, бързо, като за миг, като падаща звезда, като затихващанота, като снишаващ се глас. Изживял си наслада. Благодарен си и зареден.Ръкопляскания, като след велико представление. Всички лампи на земята светват.Небето угасва, китарата замлъква, тихо се сгушва в кожения калъф. Заспиватуморени. И тогава се раждат усмивките. От вратата на Планетариума излизат зареденилица. За нови подвизи, за нови мечти, желания, надежди. Навън е вече нощ. Поглеждашнебето. Там е. И звезди има. Малко по-далечни и малки, но са там. А музикавсеки има в сърцето си, когато успее да заглуши крясъците на страховете си.Остава само да вдигнеш поглед и да потърсиш падаща звезда и видиш ли я да непоискаш нищо, осъзнавайки че си имаш всичко…
ДаниелаПаскова

 

П.П. Написано след концерта на барда Красимир Йорданов(Див козел) и представянето на музикалния му албум „Свещ“ в планетариума наВВМУ„Н.Й.Вапцаров“ – Варна – 25 март 2024 г.