Прокрустовото ложе на средностатистическия ум

Един от подвизите на героя Тезей в древногръцката митология бил саморазправата със злодея Прокруст. Атинският разбойник причаквал пътниците и ги подлагал на нечовешки мъчения, когато не съответствали на размера на леглото му – т.нар. прокрустово ложе. По-ниските разтеглял, а на по-високите режел краката. И ние като Прокруст предвидливо редуцираме до приемливи размери нещата, за които не сме дорасли. Глухи и слепи сме за информацията, която противоречи на представите ни за света. Създаваме си ехо-стаи при комуникацията онлайн и избягваме инакомислещите в прякото си обкръжение.

Не знам как решаваме кога ни е достатъчно това, което сме видели, изпитали, можем и знаем, но това е крайъгълният камък, който определя най-сигурно и най-безвъзвратно мястото ни в света – какви ще бъдем, с какви хора ще сме заобиколени, какво ще приемаме за нормално и какво ще обявяваме за недопустимо.

Ако можех да науча детето си на едно нещо, то щеше да е възможно най-късно (по възможност да пропусне) да изказва увереност, че познанията за вселенските въпроси са му достатъчни. Бих го посъветвала с настървение да гони всяка от следните мисли от ума си:

1. Няма какво ново да видя.

2. Няма какво ново да изпитам.

3. Всичко ново е добре забравено старо.

4. Хората са еднакви.

5. Аз вече не се променям.

6. Нищо не мога да направя по въпроса.

Ще ми се, когато попаднем на нещо твърде неудобно, за да се побере в ума ни, да не го режем оттук-оттам, а да се опитаме да дораснем до размерите му. Във всеки средностатистически ум има по едно прокрустово ложе, което чака да бъде изхвърлено от Тезей, който все не идва…