Да ти извадят душата с памук

Новият ми критерий за близост е „познава ме като спонсорирана реклама във Фейсбук“. Има едни такива списвачи на текстове, които уж се обръщат към всички, а ти вадят душата с памук, сякаш цял живот са проучвали слабите ти места. Съвсем като екипа на Фейсбук. С тази разлика, че социалната мрежа има достъп до информация за теб, а те нямат. Влизат ти под кожата неусетно, но безвъзвратно и започваш да се чудиш през какво трябва да са минали, за да познават толкова добре човешката психика. Иска ти се иска да си направиш папка на компютъра с тяхното име, за да си запаметяваш вътре всички статии, фрагменти, разкази, коментари и каквото установиш, че са писали. Става ти ясно, че ти, която никога не си се виждала в ролята на „фен до гроб“, първа ще се наредиш пред книжарниците, ако такъв човек издаде книга. Причините са ясни като две и две.

Малцина разказват пред широка публика така, както биха разказвали пред група приятели на маса. Разликата във въздействието е огромна. И тези (малцината), които го осъзнават, не пропускат да го използват. Да ме прощават всички, които твърдят, че писането върви ръка за ръка с отговорността да подбереш най-точните, най-благозвучните и най-красивите български думи, за да увековечиш нещо важно и поучително. Дали? „Изведи ме вън от всяка сложност,/ научи ме пак на простота“. По-добре не бих могла да го кажа. Целта на общуването е посланието да стигне до получателя. Ако това беше научна статия, непременно щях да напиша „реципиента“. Даже сега едвам се сдържах, но се сетих, че сме се събрали да си поговорим, а не да си мерим речниковия запас. Отговорността на пишещия е да бъде разбран. По възможност правилно. Простотата не е цинизъм и простащина, а умението да говориш така, че да стигнеш до всички. Обикновено завързвам мислите си на морски възел, който се развързва с много напъни, допуска различни варианти на „разплитане“ и кара поне няколко души да коментират нещо от рода на „идиотски каламбур от думи“ (това е реален отзив от мой читател, между другото). Влече ме да се изразявам сложно и завъртяно и затова изпитвам искрено възхищение към пишещите, които успяват да направят точно обратното. Когато на страницата ми се появи коментар от рода на „Изумително, мъдро и проницателно!“ (също дословен цитат), разбирам, че този път и аз съм се справила.

„Говори ми за ланския сняг“ не е казал никой никога. Иска ми се да пиша за всичко, което ми мине през ума. Не, грешка. Пиша за всичко, което ми мине през ума, като съм наясно, че не трябва да очаквам бурна вълна от интерес. Проблемите, които ни вълнуват могат да бъдат универсални и индивидуални. И ако изпитвам неистова нужда да говоря за нещо (примерно ланския сняг), то не е непременно нещото, за което всички искат да четат. Онези, които сякаш тайно надничат зад рамото ми в момента, за да надраскат след това две-три думи, които да ме стиснат за гърлото, винаги избират непреходни проблеми – разни деликатни, болезнено сложни отношения между хората, които можем да въртим в изкуството няколко столетия, без да ни писне. Представете си какво би разтърсило вас. Е, за това говоря.

Споменавала ли съм вече, че „Кради като артист“ ми е настолна книга? Днес си отмъкнах вдъхновение – зверска доза, ако трябва да съм точна – от друг човек. Няма дори две думи в последователност, които да съм копирала, но ако текстът ви се струва подозрително различен от това, което пиша – прави сте. Епигонство е. Епи-какво? Да де, подражавах.