Христина Мирчева, "Риф", ИК Жанет 45, 06 декември 2020
Мариана Тодорова: Поетическа съзерцателност и пространствени решения.
Мариана Тодорова за книгата на Христина Мирчева
18.01 2021, Диаскоп комикс
https://www.diaskop-comics.com/articl...
В годините на зрелостта терзанието ù не загубва своя чар, доказателство е новото ù стихотворение „Бягащ хоризонт”:
Пътувам, не помня откога.
В нейната поезия пространството и времето са взаимосвързани – а щом владееш пространството, владееш и светлината. Владееш ли светлината, владееш и времето. Постигането на всяка точка в пространството на Космическото се измерва само чрез скоростта на светлината до нея. А самата скорост е време. Това обаче е… човешката мяра.
Може би затова Човешкото сърце, като космическа рожба, винаги копнее да улови, да притежава времето.
Бъдещето е зад мен, пред мен е бягащият хоризонт.
Отново актуално е усещането за непрекъснатост и безкрайност: Христина Мирчева създава творчество, което не толерира статичността, въпреки изключително силната роля на поетическата съзерцателност в стиховете ù.
----
Природата е привлекателен акцент в поезията на Христина Мирчева, а характеристиката за така позиционирания странен акробат в нея, става необходимост. Неговият танц над хаоса е вътрешна привилегия от избора на моралния човек. Затова дързостта на „акробатите“, стъпили върху крехки тънки „парапети“ (в три или четири нейни стихотворения парапетът е материален топос за менталната делимост в емоционалните пространства при творческите личности), става акцентна маркировка, чрез която четящият човек преосмисля собствената си позиция спрямо варварщината на света. Затова можем да твърдим с увереност, че книгата ù „Риф“, отпечатана в престижното издателство „Жанет-45“, оформя акцентен призив за промени в човешките взаимоотношения.
Пропадането или извисяването над „бездната“ е доказателство за необходимостта от рискове за победителите, но и за губещите, а поетите извличат мъдрост и хвърлят грешките пред очите ни като на длан. Ето тук, в огромната цветна реклама на съвременния град: дете с вдигнати ръце приветства майката на изобилието. Паркингът пред магазина кипи от пристигащи и заминаващи автомобили, кошници с марули и репички, кесии с топли хлебчета, с маслини и сусам, мрежи с агнешки главички, джоджен и пера от лук.
докато на спирката лежи скитник – сприхав музикант,
който все се зарича да спре пиенето
(„Майката на изобилието“)
И толкова много луни между клоните.
Мариана Тодорова: Изострени черти на съвременната поезия
Литературен вестник, рубрика СтоЛица, 12 брой, 24-30 март 2021, посветен на Федя Филкова, редактор Пламен Дойнов.
https://litvestnik.com/2021/03/24/%d0...
----
Тогава на какво залага другото й стихотворение, „Гибел“?
В никакъв случай на черен наратив, въпреки акцентното заглавие. Читателят е въвлечен в наблюдението на поетесата, което нейните очи отразяват – кораби, разбити в тихите води на едно щедро море, целунати от „красивите като потайни хищници“ рифове. Изхвърлени на процъфтяващата суша сега, скелетите им уподобяват корабокрушенци, заседнали сред невероятни детелини. Морето зад тях е „стена на плача“. Спомените не възвръщат играта на вълните и шумните мелодии в недосегаемите мачти. Мечтаят само за страшния грохот на една сухоземна буря, която, връхлитайки ги, ще е спасение, помитайки жалките останки.
----
Книгата на Христина Мирчева е насочена срещу кича в изкуството, в живота ни и в предметите, които ни заобикалят, и които са плод на нашите ръце и въображение. Това е истинската тема в нейната поезия, заявена със собствен волеви глас, почти неразработена толкова обстойно в българската литература от други поетеси.
Мариана Тодорова за книгата на Христина Мирчева
18.01 2021, Диаскоп комикс
https://www.diaskop-comics.com/articl...
В годините на зрелостта терзанието ù не загубва своя чар, доказателство е новото ù стихотворение „Бягащ хоризонт”:
Пътувам, не помня откога.
В нейната поезия пространството и времето са взаимосвързани – а щом владееш пространството, владееш и светлината. Владееш ли светлината, владееш и времето. Постигането на всяка точка в пространството на Космическото се измерва само чрез скоростта на светлината до нея. А самата скорост е време. Това обаче е… човешката мяра.
Може би затова Човешкото сърце, като космическа рожба, винаги копнее да улови, да притежава времето.
Бъдещето е зад мен, пред мен е бягащият хоризонт.
Отново актуално е усещането за непрекъснатост и безкрайност: Христина Мирчева създава творчество, което не толерира статичността, въпреки изключително силната роля на поетическата съзерцателност в стиховете ù.
----
Природата е привлекателен акцент в поезията на Христина Мирчева, а характеристиката за така позиционирания странен акробат в нея, става необходимост. Неговият танц над хаоса е вътрешна привилегия от избора на моралния човек. Затова дързостта на „акробатите“, стъпили върху крехки тънки „парапети“ (в три или четири нейни стихотворения парапетът е материален топос за менталната делимост в емоционалните пространства при творческите личности), става акцентна маркировка, чрез която четящият човек преосмисля собствената си позиция спрямо варварщината на света. Затова можем да твърдим с увереност, че книгата ù „Риф“, отпечатана в престижното издателство „Жанет-45“, оформя акцентен призив за промени в човешките взаимоотношения.
Пропадането или извисяването над „бездната“ е доказателство за необходимостта от рискове за победителите, но и за губещите, а поетите извличат мъдрост и хвърлят грешките пред очите ни като на длан. Ето тук, в огромната цветна реклама на съвременния град: дете с вдигнати ръце приветства майката на изобилието. Паркингът пред магазина кипи от пристигащи и заминаващи автомобили, кошници с марули и репички, кесии с топли хлебчета, с маслини и сусам, мрежи с агнешки главички, джоджен и пера от лук.
докато на спирката лежи скитник – сприхав музикант,
който все се зарича да спре пиенето
(„Майката на изобилието“)
И толкова много луни между клоните.
Мариана Тодорова: Изострени черти на съвременната поезия
Литературен вестник, рубрика СтоЛица, 12 брой, 24-30 март 2021, посветен на Федя Филкова, редактор Пламен Дойнов.
https://litvestnik.com/2021/03/24/%d0...
----
Тогава на какво залага другото й стихотворение, „Гибел“?
В никакъв случай на черен наратив, въпреки акцентното заглавие. Читателят е въвлечен в наблюдението на поетесата, което нейните очи отразяват – кораби, разбити в тихите води на едно щедро море, целунати от „красивите като потайни хищници“ рифове. Изхвърлени на процъфтяващата суша сега, скелетите им уподобяват корабокрушенци, заседнали сред невероятни детелини. Морето зад тях е „стена на плача“. Спомените не възвръщат играта на вълните и шумните мелодии в недосегаемите мачти. Мечтаят само за страшния грохот на една сухоземна буря, която, връхлитайки ги, ще е спасение, помитайки жалките останки.
----
Книгата на Христина Мирчева е насочена срещу кича в изкуството, в живота ни и в предметите, които ни заобикалят, и които са плод на нашите ръце и въображение. Това е истинската тема в нейната поезия, заявена със собствен волеви глас, почти неразработена толкова обстойно в българската литература от други поетеси.
No comments have been added yet.
