Отворено писмо до кмета и омбудсмана на Пловдив във връзка с изгонването на 87-годишната бездомница баба Марийка на улицата

Наложи ми се да напиша следното писмо до съответните отговорни управляващи и властващи лица:
До г-н Иван Тотев, Кмет на гр. ПловдивДо г-н Борислав Стаматов, омбудсман на гр. ПловдивДО ВСИЧКИ МЕДИИ
ЗАПИТВАНЕ
от Ангел Иванов Грънчаров, небезразличен гражданин на Пловдив
Уважаеми г-н Кмете,Уважаеми г-н омбудсман,
В среща с 87-годишната бездомница баба Марийка (изхвърлена от собствения си дом със съдебно решение за три години!) с удивление разбрах, че на 26 юни, т.е. след два дни тя ще бъде изхвърлена от приюта за бездомни, в който живя през зимата и пролетта - по причина на това, че била свършила съответната "социална програма", финансираща престоя й там; до евентуалното влизане в сила на нова социална програма през есента на баба Марийка (и на останалите жители на приюта) ще им се наложи да спят отново на улицата, на плочките на тротоара. В тази връзка се чувствам длъжен да Ви запитам за следното:
1.) Не е ли редно между тези програми да няма такива многомесечни прекъсвания, щото лицата, които се нуждаят от тази грижа, по време на прекъсването биват поставени на голямото изпитание да живеят на улицата, което, предвид възрастта на баба Марийка примерно, е доста рисковано: при крехкото й здраве нощният студ дори и през лятото може направо да я убие? Защо баба Марийка беше спасяване през зимата и пролетта, а през лятото да няма право на живот в що-годе нормални и човешки условия?! (Изрично подчертавам: щом като държавната власт я е изхвърлила от собствения й дом, същата тази държавна власт би следвало да поеме цялостната грижа за оцеляването на съответното лице, особено като се вземе предвид възрастта на подложения на такава една наказателна държавна репресия!)
2.) Кка смятате, съответните служители от т.н. "социални грижи" не трябваше ли предварително да знаеха за предстоящото закриване на съответната програма и с оглед на това не беше ли редно да бяха подготвили прехвърлянето на баба Марийка в друга подходяща социална грижа или в учреждение, което е подходящо предвид възрастта й и здравето й, имам предвид прехвърлянето й в старчески дом? ("Аргументът", с който тия служители обикновено си измиват ръцете, е, че бба Марийка специално не иска да постъпи в старчески дом; но вече се видя, че тя се съгласи да постъпи в приют за бездомни, близо до ума е, че би се съгласила да постъпи и в старчески дом ако съответните служители си бяха свършили работата да я убедят в разумността на такъв един вариант, естествено, че страховете на възрастната жена от старческите домове могат да бъдат разсеяни ако, да речем, на баба Марийка й бяха показани условията на живот в един старчески дом; както закараха баба Марийка от приюта в съдебната зала, така можеха да я закарат да види и старческия дом и така да се убеди, че там също би могла да живее при що-годе човешки условия!)
3.) Какво стана с въпросното съдебно дело за поставянето на баба Марийка под запрещение (или как се нарича, не съм наясно и тя не можа да ми обясни за какво е било това дело!), инициирано от социалните служби, а именно баба Марийка да бъде лишена от правото сама да решава за живота си - и така да бъде наставена в старчески дом без нейно съгласие?
4.) Смятам, че по чисто хуманни или морални причини не е допустимо възрастен човек на 87-години да бъде изхвърлен от социална служба на улицата, т.е. да бъде принуден да спи на тротоара; как смятате, няма ли като общество да покажем пълния си нравствен фалит като отново оставим 87-годишната баба Марийка отново да прекара, да спи няколко месеца на тротоара, което, предвид възрастта и здравето й, е опасно за живота й, независимо от това, че сега е лято?
5.) Предвид заболяването на баба Марийка (т.н. "събирачество") тя не може да си намери и да живее, да спи през летните месеци в частна квартира, по тази причина не е ли редно да й бъде назначен асистент (който да се грижи за нея и да почиства от ненужните вещи, които тя ще носи всеки ден) и тя евентуално да бъде настанена в общинско жилище?
6.) Решението на подведомствените Ви социални служби баба Марийка да бъде изхвърлена на улицата застрашава живота й; правото на живот обаче е основно човешко право, как тогава да погледнем на факта, че нашата държава сама не зачита това основно право на своите граждани и дори го застрашава? Какви са държавите, в които дори и правото на живот на гражданите не се зачита от самата държава и от самите държавни служители?
Още доста други въпроси могат да бъдат поставени, но за момента се въздържам. Като личност и като гражданин, а също и като учител (по морал, право, гражданско образование, иначе казано, аз съм учител по човечност!) се почувствах длъжен да Ви обърна вниманието на някои неизбежни въпроси след като разбрах, че приятелката ми баба Марийка (с която съдбата ни срещна по време на моя граждански протест за свобода в образованието и против политически мотивираните репресии над учителите с творчески и демократичен манталитет, който започнах веднага след второто ми опраскване-уволнение от тъй войнствено настроената директорка на пловдивската ПГЕЕ "ТЕТ Ленин"!) отново е изхвърлена на улицата - и то от толкова грижовните иначе (на хартия) социални служители на пловдивската община - и то в годината, в която Пловдив е европейска столица на културата! (Не виждам обаче нищо европейско или културно в такова едно безчовечно отношение към възрастните хора!)
Ще се радвам във връзка с изнесеното в това писмо да наредите подведомствените Ви социални грижи да предотвратят този безчовечен акт, а именно изхвърлянето на една 87-годишна възрастна жена на улицата!
24 юни 2019 г., Пловдив
С УВАЖЕНИЕ: (подпис)
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...