Дали да не направя същото, което сторил учителят Сократ, дали сам да не изпия чаша с отрова - и да ви отменя в задачата да ме убиете?

В Долна баня съм. В самотната, така тъжна родна къща, която в последните три-четири години загуби и двамата си постоянни обитатели - почина първо моят брат, а след това почина и нашата майка, Бог да ги прости и двамата! Останах само аз, докога - това не се знае, това никой не може да каже. Добрият Бог все още ми дава здраве и сили, вероятно намира смисъл в това, което правя - и ми дава възможност да го продължа. Изворът на моята надежда и на моята вяра в правотата ми е само този: щом тъй мъдрият Бог още ме държи на тази наша грешна земя, значи намира някакъв смисъл в стоенето ми на нея. Когато този смисъл свърши, тогава и ще си отида от нея.

Така, предполагам, е не само за мен, а и за всички нас. Ние на земята сме пратени за да изпълним някаква задача или мисия. Докато не сме си изпълнили задачата, ще живеем. След това просто няма смисъл и ще си отидем. Къде ще отидем ли? Помислете сами, решавайте сами, при всеки е различно. Някои искат да отидат в нищото, искат след смъртта изобщо да ги няма, правете си сметка защо мислят така - и защо желаят това. При други нещата стоят съвсем различно. Аз лично смятам, че няма как нищото (безсмислието, пълният абсурд) да ръководи живота ни. Няма как и да бъде ръководна нишка и в смъртта ни. Напротив. Има огромен смисъл в съществуването ни, а и в безсмъртието, идващо след смъртта (смърт значи няма, пълна смърт, колкото и да ви се иска това, просто няма!). И този всичко пораждащ смисъл също така зависи и от нас самите. Но Този, който ни е дал живота, само Той има право да ни държи отговорни за това как сме живели. Това е. Просто е.
Родната ми къща е нещо като мой оазис в този враждебен свят. В който съм отхвърлен комай от всички. А съм отхвърлен комай от всички щото съм по-различен. Щото съм философ. Щото обичам свободата, щото дръзнах на дело да дам пример, че може и в нашите лудешки условия да живеш като свободен и достоен човек. Ето този ми е единственият грях. Това ми е единственото престъпление. Заради което съм подложен на какви ли не гаври, репресии, обиди, наказания.

Е, тук искам най-напред да благодаря на малцината си приятели, които не само ме разбират, но и ме подкрепят (някои от тях дори не само на думи, а и с действия, на дело)! Благодаря ви, приятели! Благодаря ви, обичащи свободата и достойния живот човеци! Може да сме малко, но ние (свободолюбивите личности, граждани и демократи) сме единствената надежда на свидното ни отечество, в което, за жалост, неразбиращите свободата, недоумяващите що е това свобода са толкова много. Ние обаче сме нещо като "солта на земята", знам ли що сме? Може би сме семето, което трябва да бъде опазено, та и у Нашенско един ден да прорасте - да се роди! - новия, разбиращият свободата, отговорният за всичко човек! Дай Боже това да стане колкото се може по-скоро! Ала както е потръгнало, аз едва ли ще доживея това толкова щастливо време...
Не мигнах, не можах да заспя и тази нощ, въпреки че съм изтощен след двете безсънни предишни нощи, в които бях на работа (знаете, напоследък някак се прехранвам като работя като нощен пазач). Да, не съм очаквал, че това е възможно: въпреки умората, поради стреса, който преживях, да не мога да склопя очи трета нощ! Ето заради това не можах да мигна тази нощ: Сега поне схващате ли своята отговорност за тоталното разпищолване на управляващите в тъй приказната страна Мутроландия? . Там пиша за това, че въпреки всичките ми усилия да я предпазя от извършването на тази тъпотия, директорката на славната пловдивска ПГЕЕ "ТЕТ Ленин" ме е дала, както и очаквах, на частен съдебен изпълнител! (И така сумата, която дължах според решението на съда от 950 лева автоматично е скочила на повече от... 2600 лева общо и сумарно, както ги смятах цяла нощ!)

Но знаете ли, приятели, не това е нещото, което ме накара да не мигна цяла нощ. Аз не съм чак такъв сребролюбец. Не, съвсем друго нещо ме накара да не мигна. И то е: липсата на каквато и да е обществена реакция при вида на тези издевателства над една личност, над един български учител, над един възрастен човек накрая - нищо че става дума в случая за мен самия, ще кажа и това! Да, ето го нещото, което мен специално ме убива. Как пък не се намери един човек да рече: хей, какво става тука бе, как е възможно да се отнасяте така с жив човек?! Не, няма такъв вопъл. Всички мълчат. Всички гледат сеир. Може и да се радват, знам ли що става в душите им като мълчат?! Може нищо да не става в душите им, и това не мога да кажа. Може в душите им да има някакви кошмари, и това не знам.

Не знам вече нищо. Нямам думи да кажа каквото и да било вече. Ето го нещото, което мен специално ме убива: вашето безразличие към случващото се в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ ме убива всеки ден! Заради вашето непоклатимо, заради вашето бетонно безразличие аз не мога да мигна нощем! Какво е това, човеци ли сте или сте... камъни? (Дори и камъните ще простенат от мъка и от възмущение, ала вие, човеците, не продумвате нищичко!) Не, това, което правите, не е човешко: бравос на вас! Майчице, какво става с този народ?!
Голяма работа, че самозабравили се властници се гаврят с някакъв си там учител?! "Бивш учител", макар че аз лично не си представям, ей Богу, що е това "бивш учител", не мога да разбера как учителят става "бивш", ето, аз и сега, в момента, учителствам пред вас, вие дори и това ли не съзнавате бе, тъпанари неедни?! И как тогава ще съм "бивш", вие идиоти ли сте та ме наричате "бивш"?! Абе бивш, не бивш, голема работа, че ще уморят от унижения някакъв си там Ангел Грънчаров?! Какво тук значи някакви си личност?! Айде де, ще се излагаме сега да се правим на човечни?! Да мре като не е слушкал - за да папка! Заслужил си го е. За всички си е виновен он сам. Точка. Нема какво повече да приказваме...
Да, не мигнах цяла нощ. Аз, приятели (доколкото ми останахте такива, защото вчера загубих и комай последния си приятел: Ники Димов, говоря за "истински" приятел, такъв от живота, от реалността, не от Мрежата, а такъв, дето беше до мен напоследък, и то всеки ден; е, вчера и него загубих, можете да се порадвате на този факт, другарки дежурни оплювачки в блога ми, Ники Димов ми се обиди заради това, което написах за тяхното неделно хоро, виж Великденско протестно хоро точно под ботушите на паметника на окупатора Альоша! !), та аз значи, приятели, наистина съм много лош човек, щото имам обичай открито да казвам що мисля, да, такъв съм си - и предпочитам такъв да си и умра. Затуй можете да ме мразите и плюете колкото си искате, аз обаче няма да се променя. Ще си умра такъв. Така живях, така и ще си умра. Няма да почна да говоря това, което ви харесва, а ще говоря това, което трябва. Щом това у Нашенско е грях, проклинайте ме колкото си искате!

Ето затова и бях уволнен, бях "разжалван пред строя за назидание на другите" и като учител, бях обявен за еретик, бях обявен за дисидент спрямо системата, отнеха ми преподавателските права, ето, сега, накрая, пак за назидание, ме и ограбиха до стотинка: да, и банковата ми сметка е блокирана, жалките пари, които имах там от първата ми непълна заплата на охранител (минималната) и които пазех да си платя част от сметките, беше блокирана, всичко от нея е вече взето от кожодера "частен съдебен изпълнител"! (Ако случайно някой е пратил на банковата ми сметка някакви пари - не съм проверявал това - но много дни приятели публикуваха тук-там в Мрежата такъв призив да ме подкрепите финансово да си платя парите, с които ме обремени "тъй справедливият" мутроландски съд, верно, до оня ден никой не реагира, но ако в последните дни около Великден някой е пуснал своята лепта, знайте, неговите пари вече са лапнати от алчния "частен съдебен изпълнител", когото аз предпочитам да наричам "кожодер"! Аз тия дни ще се срещна с въпросния кожодер и ще поискам да поговоря малко с него, щот ми е интересно що за човек е той, та си е избрал такава една благородна професия.

Както и да е, та мисълта ми беше, че на мен вече ми изчезна изцяло съня, трета нощ не съм мигнал, третата нощ, при това сега бях и в леглото и въпреки това се въртях без да мога да се унеса в сън, а се унасях в някаква кошмарна просъница, от която, предполагам, болното ми сърце едва ли ще издържи много. Та ако случайно тия дни разберете, че съм умрял от "разрив на сърцето", да знаете, че горкото ми сърце от това безсъние не е издържало. И се е пръснало, горкото, и то добро не видя с такъв стопанин като мен. (Я другите какви сърца имат, направо волски, силни, издръжливи, а моето беше доста крехко, чувствително, пък и аз го натоварвах прекалено, разбира се, че нямаше как да издържи!)

Прочее, ще разберете, че съм издъхнал по това, че в блога ми няма да има публикация, да речем, два-три дни, това ще е сигурен белег, че вече съм на оня свят. (Близките ми няма да се занимават да правят некролози, да съобщават във Фейсбук или някъде другаде, че съм умрял, аз ги познавам добре, те ще си замълчат и тихомълком ще ме погребат, та по-скоро да бъда забравен от всички: и да настъпи вечен мир ако не на земята, то поне само в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ, ако не настъпи след смъртта ми вечен мир в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ, то поне в многострадалното пловдивско образование след моята смърт положително ще настъпи не само вечен мир, но и вечно блаженство, вечна другарска идилия ще настъпи там, ето това поне е сигурното! Прочее, в пловдивската ПГЕЕ "ТЕТ Ленин" вече трета година цари пълна другарска идилия след изритването ми оттам - ех, каква чудесна комунална идилия цари там без мен?!)
Сега вече е вече сутрин, изгря слънцето, птичките се скъсаха да пеят, приветствайки идването на новия ден, разюзданата им песен идва до мен през прозореца, а аз нямам сили за нищо повече, едва дописвам този текст и пак ще легна, пак ще се опитам да склопя очи след третата безсънна нощ, която преживях. Но едва ли ще успея да заспя, не, сън за мен вече няма. Заради преживяната крещяща по арогантността си и безпрецедентна несправедливост не мога да заспя, заради обидата да се отнасят с мен като с престъпник не мога да заспя, но най-вече не мога да заспя, повтарям, заради вашето волско безразличие към ставащото изобщо не мога да мигна!

Това е. Както искате ме разбирайте. Можете да ме плюете колкото си искате. Вие сте моите истински убийци. Категорично възразявам, мен няма да ме убие тъй войнствено настроената директорка на славната пловдивска ПГЕЕ "ТЕТ Ленин", въпреки всичко, което тя ми причини, тя няма да е моята убийца (на нея, горката, висшестоящите във властта й наредиха да направи това, което тя направи - тя го изпълни пунктуално, като най-добра, като даже примерна слугиня на висшата власт, дето контролира цяла МУТРОЛАНДИЯ!), мен ще ме убиете вие, "гражданите", с извинение, дето гледате на ставащото сякаш сте говеда, а не человеци! Да, вашето бетонно безразличие е моят истински убиец!
На път съм да взема кардинално решение за бъдещето си, стига тъй великодушният Бог да благоволи да ме подържи още малко на тази земя. Сам не зная какво ще бъде това решение, ето заради размислите около тази тема аз изобщо не мога да мигна. Днес, за да дойда да мисля на спокойствие се отказах (за първи път от повече от пет години!) да водя на живо своето предаване по Пловдивската обществена телевизия, става дума за предаването "На Агората...", да избягах в Долна баня - за да мисля усърдно и то в пълно уединение какво да правя в така създалата се ситуация. В изтощеното от мисли мое съзнание се въртят идиотщини като тази примерно да ида пред сградата на посолството на САЩ и да искам политическо убежище в тази велика и наистина свободна страна, щото, ето, цялата държавна власт у нас е обединила силите си за да ме убие! Да, държавата ме е подложила на невиждан терор с цел да ми извади душата през зъбите, имам ли правото при това положение аз, един български учител, да поискам политическо убежище в САЩ?

Или в Швейцария примерно да поискам политическо убежище, щото България, моля ви се, е в Европейския съюз, една съвсем свободна общност, ала ето, мутренската власт и тук успя да ме превърне във "враг", подлежащ на незабавно убиване?! Чрез унижения ще ме убие мутренската власт, тя вече се е цивилизовала и не убива директно с бухалки, самата власт вече е една мека бухалка, която обаче троши черепите много меко, префинено, лекичко, ето, мен примерно ме убива най-вече с унижения, с душевни страдания, заради които не мога да мигна. Аз обаче имам ли право да се боря за правото си на живот? Имам. Какво да правя обаче? Кой ли ще ме чуе изобщо?! Всички мълчат. (Моите политически приятели също мълчат стоически, години наред се правят, че на забелязват всекидневните ми призиви, не, те също явно са привърженици на тезата "Какво тук значи някаква си там личност?!", нали така, драги господин Йордан Иванов от ДСБ-Пловдив, правилно ли ви изразих позицията, драги клети мълчаливецо?!)
Ще се боря, но ми останаха съвсем малко сили. При това безсъние нищо чудно да умра тия дни тихо, мъчейки се да заспя, ала не успявайки. Утрешната нощ за мен е решаваща. Ако и в нея не заспя, след това следват три поредни нощни дежурства, е, тогава вече сърцето ми наистина няма да издържи от безсънието и ще се строполя най-сетне бездиханен, та да си отдъхнете от мен най-после. А може би ще стана първия човек, който е успял да победи спането и съня така кардинално, че е почнал да живее без изобщо да спи?! Може би аз ще стана пръв представител на една изцяло неспяща нова човешка раса? Раса на вечно бодърстващите и непрекъснато мислещите философи?! :-) Майната му де, ето, почнах да пиша вече пълни глупости, явно безсънието ми се отразява и на мозъка. (Макар че по моите теории мозъкът няма абсолютно никакво отношение към мисленето - и дори към душата като цяло!)
Спирам. Имам още много неща да кажа (в това може би мое последно писмо до вас, мълчащите поспаланковци!), ала нямам сили повече да пиша. Искам да завърша с нещо като интересен казус, който се оформи около моите отношения с Ники Димов, блогър и пловдивчанин от моята махала (живее наблизо в пловдивския ж.к. Тракия), който, бидейки млад човек, доста се обърка от тия невиждани неща, които се стовалиха върху моята побеляла глава. (Не мога да си позволя да го нарека "мой ученик", щото не съм му бил учител, въпреки че може би, общувайки с мен, той все пак нещичко да е и научил от мен де, но ето, това, че общувайки с мен, това се превърна в "компрометиращ факт" за него, доведе дотам, че той започна да се държи доста странно, за което искам да ви разкажа - правя го за негово добро, ала не съм сигурен, че той ще разбере това!)
Снощи му написах писмо във Фейсбук, на месинджъра, но то пропадна, щото и Фейсбук се почувства длъжен да се включи в терора над мен, аз за 7 дни съм наказан да не мога нищо да кажа там, това е само предупреждение - преди пълното ми изгонване; по тази причина и този мой постинг в блога си приятелите ми във Фейсбук няма да има как да прочетат: освен ако някой от вас не сети да ги призове да идват в блога ми да четат какво пиша, но едва ли някой ще се сети да извърши такъв един толкова героичен жест! Та значи там му казах някои неща, които, за жалост, пропаднаха. Ще ги кажа обаче отново тук, но по своя си, обичайния начин, под формата на казус, ако щете на псхологически експеримент.

Та Ники Димов, като разбра, че съм даден на частен съдебен изпълнител, замълча, не можа нищо да каже, а пък след известно време почна да ми звъни и да ми говори, че трябвало да идем с него да свършим една работа, за която щели сме да получим "много пари", именно 100-тина лева, в интерес на истината трябва да кажа, че в най-тежките ми месеци на безработица той се дължа изключително човечно и дори прятелски, не мога да отрека, че той много ми помогна - като уреждаше да поработваме тук-там, та да изкарвам по малко пари колкото поне за хляба! Та значи в тази връзка снощи той в един момент твърдо почна да ми казва да се откажа от извънредната нощна смяна в неделя (щото аз и там, на работата си, помолих шефа да почне да ми слага извънредни нощни смени, та някак от тях да почна да събирам пари за да се издължавам на хората, от които взех пари за да си плащам парите, които съдът ме осъди да платя!), аз това, разбира се, не можех да го направя, но му обещах на Гергьовден, нищо че съм бил нощна смяна, пак да дойда с него да работя, та да изкараме тия пари, които ще делим по братски и приятелски наполовина; не и не, трябвало да се откажа от нощната смяна, щото ако не съм спал цяла нощ, нямало как да съм пълноценен на частната работа, която той ми предложи, а там се иска яка работа! Казах му, че не мога да моля шефа да ми махне извънредната смяна - след като ден преди това съм го молил да ми даде такава; Ники обаче настояваше да му звънна; в ето този момент той си позволи да ми каже ето тия думи (пиша ги с оглед на това неговите приятели от неделното хоро, като ги прочетат, да разберат, че Ники Димов вече е минал на тяхната страна и да му простят престъплението, че някога е бил мой приятел!):
- Абе какъв човек си ти бе?! Как може да си такъв инат?! Тъп ли си, какъв си?! Май правилно толкова много хора те наричат "тъпунгер"! Май съвсем правилно директорката на ТЕТ Ленин те е уволнила, явно си истински некадърник, щом не можеш да схванеш какво ти говоря?! Как може заради някакви си 30 лева, дето ще ти ги дадат за извънредната нощна смяна от 12 часа, си готов да пожертваш цели 50 лева, които ще спечелиш за пе-шест часа ако дойдеш да работиш с мен?! Та ти наистина не си добре с акъла?! Леле, колко прост човек си ти, Грънчаров?! Тъпунгер си, тъпунгер си - и то голям!!! Пфу, егати простия човек си бил!!!
На което отвърнах:
- Ники, приятелю, парите не са най-важното на този свят. Обещал съм, помолил съм шефа, ще отида на работа. И с теб ще дойда, ще работя колкото имам сили, вярно, няма да съм пълноценен. Ще ми платиш колкото съм заслужил. Парите, Ники, не са най-важното на този свят, приятелю! Запомни поне това от мен, стария, побелял тъпунгер! Има по-важни неща от парите на този свят, Ники!
И в този момент младият ми приятел съвсем се ядоса:
- Не, парите са най-важното, запомни от мен това! Аз пък това ти го казвам, одъртял си, опростял си, не разбираш нищо, което ние, младите, знаем: парите са най-важното! Всичко зависи на този свят от парите! Всичко! А ти щом нямаш пари и то на твоите години, значи си абсолютно никой! И си се съвсем провалил в живота си! Бедняк-философ, който ми се мисли за много мъдър! Не, много си тъп щом нямаш никакви пари, да не говорим за това, че ето сега задлъжня с пари на толкова много хора! Как ще си връщаш тия пари бе, тъпа главо?! И не ща да ти слушам тъпите приказки, че било имало по-важни неща от парите на този свят! Няма такива по-важни неща! Морал ли?! Глупости, пълни глупости са твоите философии!!! Затова и никой не ще да ти чете тъпите книги! Целият свят е против теб, ето, и аз прозрях, че си абсолютен дебил! Затова и хората не ти купуват книгите! Щото пишеш в тях празни приказки за някак си там морал, за някаква си там духовност, за някакви си там висши неща като добро, истина, правда, справедливост, любов, не, тия работи са празни тъпунгерски приказки! А ти си напълно луд щом вярваш в тях. Сега живеем в нови времена, в които тъкмо парите са най-важното и са показател за стойността на човека!!!
За втори път Ники ми говори така откровено своята философия. Оня ден и в очите ми ги каза всичките тия думи, пак се скарахме, тогава, зачервен, с юношески плам той ми каза горе-долу същото. На което аз този път, по телефона, му отвърнах следното:
- Щом така мислиш, няма да ти се меся. Добре, тъпунгер съм, не разбирам това, което ти ми казваш, и няма да го приема никога! Нека да съм тъпунгер. Нека да съм кретен! Щом съм такъв, значи съм болен от малоумие човек, ерго, не заслужавам да живея. Ами убийте ме тогава щом не мисля като вас де?! Нека да умра. Защо тогава искаш да ми помагаш да изкарам пари, та да си плащам дълговете, в които затънах?! Такива като мен идиоти не заслужават да живеят във вашия свят, основан на парите - и на изгодата, на ползата само! Нека да мра. Защо тогава искаш да ме спасяваш като ми помагаш да си платя заемите?!
Ники помълча, затрудни го може би това мое изказване, аз използвах случая и му казах, че не ща да работя с него, не ща да го злепоставям като приятелите му от неделното хоро знаят, че помага на лош и пропаднал тип като мен, казах му да си намери друг човек, който да иде с него да свършат тази работа. А Ники каза:
- Не мога да намеря друг човек. Няма друг човек. И да има, не ща друг човек. Ти си ми нужен, на теб искам да помогна. Защото, защото...
- Добре де, от човещина ли го правиш това, Ники? Виждаш ли, че има нещо, дето стои по-високо все пак от парите?!
Ники, като чу тия мои думи, мигновено затвори телефона. Тъй че, драги участници в неделното хоро, можете отново да приемете с отворени обятия своя приятел Ники Димов, той направи решаващата крачка да се разграничи от мен, лошия и пропаднал човек, който петни вашето неделно хоро като го свързва с ботушите на окупатора Альоша. Ники мисли точно като вас, а именно, че аз съм лош, долен, тъп човек - и за разлика от вас, от ваше име, ми го каза право в очите. Той заслужава вече вашето пълно уважение! Простете му, моля ви се, неговата волност, че си позволи да прояви слабостта да помага на изпаднал беден човек като мен, който в един момент през изминалата зима даже нямаше пари и за хляб. Той е на път да надмогне склонността си да помога на бедни лоши хора като мен, които съвсем заслужено са изгонени от учителска работа, щото цял живот са си позволявали тъпунгерщината да учат младите хора, че парите не са най-важното на този свят, че има по-важни неща от парите, а именно, че има такива идиотщини като дълг, истина, доброта, човечност, любов..., че има такива неща, дето с пари не се купуват, пфу, виждате ли колко лош и коварен човек съм аз, щом съм учил младите на такива простотии?! Ники обаче решително не вярва на приказките ми и мисли напълно като вас, тъй че го приемете отново във вашите редици с чиста съвест!
Толкова. Това е моето разкаятелно обръщение и към играчите, към рипащите неделно хоро под ботушите на окупатора Альоша. Дано стигне до тях. Там е работата, че никой не може да сподели линк от тази публикация във фейсбук. Но просто можете да копирате заглавието й и да кажете да го потърсят чрез Гугъл, ако искате да им кажете, че съм писал за тях. Както искате правете. Аз спирам. Няма сили да удрям клавишите вече. Да, но знам, че няма да мога да заспя от тия пусти емоции. Обидиха ме така, че от обидата сън ме лови. И от безсъние най-вероятно и ще умра.
Сократ някога убихте с чаша отрова, направена от отвара, извлечена от растението бучиниш. Дали и за да не опитам да умра по същия начин? (В двора тази години, за мое щастие, е тръгнал да расте много и то превъзходен бучиниш!) Дали да не ида да набера и да си направя и аз такава отвара, та да повторя изцяло историята на моя учител Сократ?! Фактически и мен като него вече сте осъдили на смърт, остава само някой да изпълни присъдата. По чисто хуманни причини дали да не ви отменя в грижата да ми извадите душата? Като направя същото, което сторил Сократ, сам изпивайки чашата с отрова?
Ще ида да видя бучиниша отзад в двора. И ще го обера за всеки случай, ще си направя отварата - да ми е под ръка. Първо тази работа ще свърша днес. Щото да чакам да умра от разрив на сърцето е значително по-мъчителна за мен специално смърт. За мен де, не за вас. Вас зная добре, че няма нещо, което да може да ви смути. Вие в празните приказки на философите не вервате изобщо: блазе ви...
Бъдете здрави! Хубав ден ви желая!
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.