Последната вечеря, Юнас Хасен Кемири

Един мъж, наскоро станал баща, се прибира от магазина вкъщи, слънцето слиза зад старческия дом, покривите на колите на паркинга проблясват като море. Телефонът изпиуква. Тя пише: Пелени. Пресен спанак. Авокадо (ако цената е ок). Когато бяха току-що влюбени, си пращаха любими песни и сърца. Сега съобщенията съдържат списъци за пазаруване и вземи боклука за рециклиране и да не забравиш застраховката на колата. Но той не се дразни, че есемесът е закъснял. Просто се завърта и се връща в магазина, взима спанак и пелени, но се отказва от авокадото.
Пак съм аз, казва на момичето на касата. Тя се усмихва, но не задава въпроси. В едно отминало време той щеше да се приведе напред и да поиска телефона ѝ. Сега просто плаща и слага новите покупки в старите торбички.
По алеята срещу него летят две момчета на мотопед, шофьорът е превит над кормилото, каската е в скута му, този отзад е с шапка с козирка и пуши. Алеята не е достатъчно широка и бащата с пазарските торби трябва да отстъпи встрани, за да избегне сблъсъка. Момчетата профучават покрай него, толкова близо, че може да усети парфюмите им и да чуе присмехулния им смях. Бащата не протяга ръка и не поваля тийнейджъра от задната седалка с дясно кроше. Не сваля шофьора в движение, за да му обясни, че по алеите не може да се карат моторни превозни средства. Просто си продължава към вкъщи, към вечерята, която ще се окаже последната вечеря с жена му.
Заедно са от две години, женени са от една, а днес синът им става на шест месеца. Още от самото начало той разбра, че тя е различна от всичките му други гаджета. Че никога няма да го разочарова като Мая или Лиса, или Ширин или Флорентина. Той ги оставяше да се пренесат при него, без да плащат наем, когато излизаха на кафе с приятелки, се появяваше с цветя, взимаше ги от гарата и след лекциите, лижеше им путките и им стимулираше клиторите, галеше котките им, усмихваше се на майките им, оставяше бащите им да го бият на шах.
Кимаше и се съгласяваше, когато гаджетата му говореха колко е важно да има повече равноправие и в същото време продължаваше да им плаща кафетата, обученията, чартърните пътувания, бельото, шапките, с които се пазеха от слънцето, кремовете, с които се пазеха от слънцето* и покупките в супермаркета. И въпреки всичко всяка връзка завършваше по все същия начин, гаджетата почваха да плачат и да настояват, че нещо „не е както трябва“. Мая се чувствала “като надзиравана“, Лиса се чувствала „задушена“. Ширин сложи край, защото ѝ липсвали приятелите, а Флорентина – защото не можела да е влюбена в човек, който никога не показва „истинското си аз“. Аз съм си такъв, каза той. Само дето през цялото време имам чувството, че криеш нещо, каза тя. И всичко свършваше и той пак оставаше сам в онзи твърде тих апартамент, с четвъртити дупки на етажерката, където са били книгите им, и с празно шкафче в банята, което все още миришеше на тях.
Не разбираше къде е сгрешил.
А после срещна жената, която щеше да стане майка на детето му, и нещо в естествения начин, по който тя говореше за херпес и тийнейджърски аборти на чаша кавапреди някакво събитие, едновременно го ужаси и заплени. Тя не беше най-красивата жена на света, нито дори най-красивата жена на въпросното събитие, но беше повече от десет години по-млада от него и пълна с енергия и броени седмици по-късно вече се беше пренесла при него.
На първата им почивка заедно ѝ предложи. Когато тя забременя, беше ясно, че ще задържи детето. Всичко беше станало много бързо, но се обичаха. Когато излизаха на разходка с новороденото си бебе, изглеждаха толкова щастливи, че непознати пенсионери им се усмихваха, а туристите тайно ги снимаха.
Младият баща отключва входната врата и внася покупките в коридора, където ухае на лазаня. На подредената маса има запалени свещи и купа със салата. Съпругата му излиза от банята, гримирана и парфюмирана, облечена в роклята със син десен, която знае, че той харесва. Той не споменава, че роклята ѝ е твърде тясна или че на десния крак на чорапогащника е тръгнала бримка. Не споменава, че чекмеджето в коридора е пълно с неотворени сметки или че мивката в кухнята изглежда като бойно поле. Напротив, опитва се да се концентрира върху факта, че поне веднъж тя е направила усилие.
Малкият спи ли? пита бащата. Да, сега да ядем, казва майката, която съвсем скоро ще се качи в едно такси и ще се махне. Само да го нагледам, казва бащата. Екстра си е, казва майката. Ела, преди да се е събудил. Бащата все пак влиза в спалнята и поглежда мъничкото същество, което лежи по гръб, извърнало глава встрани, и диша с вдишвания, които му се струват твърде малки, за да наситят с кислород цял един човек. Бащата се навежда към вратлето на сина си и вдъхва аромата на сладко мляко и бебешко телце.
Когато се връща в кухнята, тя е сложила храната на масата, отворила е бутилка вино и е наляла две чаши. Ти няма да пиеш, надявам се? казва той. Това са митове, отговаря тя. Днес го проверих. Умерената консумация на алкохол изобщо не е опасна, докато кърмиш. Ето, виж сам. Тя му подава телефона си. Той е на шест месеца, отговаря бащата. Моля те. Заради мен. Заради него. Не пий. Опитай се веднъж в живота си да поставиш нечий друг интерес на първо място. Тя го поглежда и оставя чашата. Опитва се да се усмихне. Почват да ядат.
Не схващаш ли колко гадно ми става, като говориш така? пита тя. Не схващаш ли колко гадно ми става, като не си вдигаш телефона? пита той. Скъпи, казва тя. Вдигнах си телефона. Вдигнах го, когато звънна първия път, и втория, и третия и седмия. Но ако ми звъниш по двайсет пъти преди обяд, не мога да отговарям всеки път и в същото време да се грижа за сина ни. Ако си вдигаш телефона, когато звъня, няма да се налага да се притеснявам и да звъня по двайсет пъти, казва той. Гледат се.
Да почнем отначало? пита тя. Той кимва. Как беше в офиса? пита тя. Как мина с разказа за контрола? Получи ли ти се? Знам какво си мислиш, казва той. Но не съм ревнив. Просто твойто подозрително поведение ме прави ревнив.
Тя въздиша, става, отива до хладилника и драсва една чертичка. Какво правиш? казва той. Тя му подава листчето. През последната седмица реших да отбелязвам с чертички, казва тя. Всеки път, когато ме критикуваш. Той поглежда листчето. Четири вертикални чертички и една по диагонал. И пак, и пак, и пак, и пак. Цялото листче е изпълнено. Продължават и отзад, казва тя. Сигурно са над петдесет. Може би над сто. 83 са, казва тя. По една чертичка за всеки път, когато си плюл по приятелите ми или си изкоментирал дрехите ми, или си изкритикувал готвенето ми, или си ми припомнил, че трябва да се постарая да си слагам правилно четката за зъби в чашата.
Никой не изглежда добре в дрехи, които са му твърде тесни, измънква той. А и мислех, че цениш съветите ми? Преди да, казва тя. В началото. Но сега разбирам, че съветите ти целят да ме задушат. Той мълчи. Не издържам повече, казва тя. Не можем да продължаваме така. Трябва да направиш нещо. Сега ти критикуваш мен, казва той. Тя си поема дълбоко въздух.
Днес срещнах един бивш колега в центъра, казва тя. И осъзнах, че се държа странно, вместо да се усмихна и да го прегърна, гледах встрани или в краката си. Имах чувството, че не съм аз. И изпитах ужас. Разбираш ли го това? Как се казва? пита той. Моля? Колегата. Кой беше? Сигурно сте пили кафе после? Разменихте си телефоните, нали? Хубав ли е? Целуна ли го? Докато синът ни гледа?
Тя става от стола и излиза от кухнята. Той остава пред изстиналата лазаня, на която, в интерес на истината, май ѝ липсва сол. В банята тече вода. Той се протяга, взима телефона ѝ, въвежда кода и проверява съобщенията и разговорите ѝ. Тя се връща, гримът ѝ се е разтекъл.
Чуй ме сега хубаво, казва тя бавно. Ако не предприемеш нещо, ще те напусна. Ще те напуснем. Той става и почва да вдига масата. Чу ли ме какво казах? Той слага чиниите в миялната. На теб говоря, казва тя. Какво да предприема? пита той. За гнева си, казва тя. Удрял ли съм те някога? пита той. Баща ми имаше проблем с гнева, не аз. Аз никога не се гневя. Тя го гледа. Синът ми няма да расте с баща, който мълчи по три дни само защото съпругата му е закъсняла петнайсет минути, казва тя. Отговори ми на въпроса, казва той. Удрял ли съм те някога? Ти ме разкъсваш парче по парче, ден след ден, казва тя и отива до гардероба, откъдето вади вече приготвена пътна чанта.
Той застава на пътя ѝ. Тя се опитва да мине. Той я задържа. Тя се отскубва. Той заключва входната врата. Дай ми ключовете, казва тя дрезгаво. Къде ще отидеш? пита той. Ти нямаш приятели. Нямаш семейство. Имаш само мен. Дай ми скапаните шибани ключове, крещи тя и се опитва да изтръгне ключовете от ръката му.
Преди удара всичко е възможно. Той може да обещае да се промени. Тя може да му даде последен шанс. Могат да седнат в кухнята и да изпият виното, да се пъхнат в банята и да се сдобрят със секс. Преди удара няма жалба в полицията, няма попечителство, няма адвокати, няма серии от есемеси с почти изцяло главни букви, няма син, който петнайсет години по-късно ще прочете показанията на майката и ще прекрати всякакви отношения с бащата.
След удара е твърде късно. Тя пада на земята, после става. Синът се събужда и запищява. Майката го вдига от кошарката и го облича, бащата сяда на дивана и търка дясната си длан. Дай ми ключа, каза тя. Той ѝ дава ключа, без да я погледне. Писъците на сина ехтят в коридора. Вратата на асансьора се затръшва. Бащата чува как идва някаква кола, после се отдалечава. Остава в странно тихия апартамент, заобиколен от ароматите им.


P.S. Оригиналът е тук.Още Кемири тук и тук.