Библията на Отровното дърво

The Poisonwood Bible by Barbara Kingsolver

My rating: 5 of 5 stars


Избрах да прочета тази книга, точно когато животът ми отвори път да поживея близо до Екватора в Африка. Нигерия в края на 2010-те не ми е толкова непозната, колкото е било Конго за семейство Прайс в края на 1950-те, но някои паралели бяха неминуеми. И първите няколко седмици настроението ми, особено по основния философски въпрос „Какво търси белият човек в Африка“, се движеше в тон с техните настроения. По този и по по-конкретните въпроси – какво донесохме, какво научихме, какво не знаехме, какво загубихме, какво взехме със себе си. А за да обърна изобщо внимание на книга с думата библия в заглавието, ме подтикна синопсисът и някои случайни коментари, че книгата е антимисионерска. Да, също така е и антиамериканска, поне що се касае до политическата игра на САЩ в Африка около деколонизацията и Студената война и методите им на действие. Не е в никакъв случай атеистка, нито е антихристиянска, макар и героините една по една да освобождават мисленето си от наложените рамки в семейство, в чийто дискурс не се срещат думите беля, пакост или възразяване, а само грях. Лайтмотивът, че има християни и християни се носи през целия роман. Първите глави подвеждат, че след 500 страници поуката ще е, че африканците са по-мъдри от американците, тяхната култура е по-богата, вярванията им - по-логични и по-близки до живота, и белият човек трябва гузно да подвие опашка и веднъж завинаги да се прибере заедно с библията си, откъдето е дошъл. За да се върнат африканците на спокойствие към традиционния си начин на живот. Или поне да си изберат прогресивни лидери от собствените си среди, които да посочат най-добрия вариант на моделирано като при белите общество, примерно - социализъм, и да ги поведат натам, но без експлоатация и задни мисли. Би било разочарование. Но не е, защото посланието е много по-нюансирано. И не е само едно. Срещата в джунглата е съдбовна и за двете страни. След нея не може да има нито връщане към корените в Африка, каквато е била, нито връщане със или без библия към живота им в Америка, какъвто е бил. Че главният злодей е мисионерът баптист Нейтън Прайс много бързо става ясно. Той е лишен от думата. Да разказват се редуват жена му Орелана и дъщерите му Рейчъл, Лея, Ейда и Рут Мей. Не е нужно да си постмодерен левичар или феминистка от третата вълна, за да го сложиш в рамката на бял супремасист, расист и сексист (и в добавка - отровен сектант според българския фолклор от 1990-те). Тръгнал е да спасява диваци чрез Христос (като главен асистент О.Ч. на лекция по компютърни архитектури в началото на 1990-те), без отклонения от догмите и практиките на собствената си баптистка църква и без никаква мисъл как ще се отрази мисията на семейството му. И още по-никаква – дали в съвет или мнение, изразени от туземците (за които е писал вече статия, че не ценят живота на децата си) би могло да има някакъв резон. Даже и да не е на теологични, а на градинарски теми. Но веднага до него застава злодеят от другата страна – шаманът Тата Кувудунду, който не изпитва скрупули да ползва отровни змии сред методите си на убеждение в правотата на традицията. Нюансирането на посланието идва именно, че разказвачките са четири. И всяка от тях обръща внимание на различни неща около себе си, оформя различни приоритети и насоки в живота си. За Орлеана е важно да оцелеят децата ѝ и да намери изход от патриархалното килийно неделно училище в което са затворени за постоянно. За нея Нейтън е бедствие, не по-различно от горящата греда осакатила съседката Мама Мванза на младини. Случва ти се в живота, но и само ръце да са ти останали да се придвижваш до нивата за маниока, пак трябва да слагаш вечеря за децата. Точно това, което се запечатва и в съзнанието на увредената по рождение Ейда, без да е непременно забелязано и от другите: в Африка, ако имаш някакъв недъг, на никого не прави особено впечатление; живееш с него. Ейда е тази, която бидейки родена с една недоразвита половина на мозъка, през целия си живот ще търси симетрията и баланса и органично ще възразява срещу насаждани абсолютни правдини. Включително и Хипократовата клетва, която ѝ се налага да даде против убежденията си. Откъде-накъде на всички деца ще им се полага да оцелеят до дълбока старост? Точно в Африка намираш потвърждение, че това е против природата на нещата. Рут Мей е най-малката, която обръща повече внимание на животните и птиците, сприятелява се децата и от тях получава много повече уроци за живота от библейските притчи на баща си. Като какво точно представлява мунту - човешкото съществуване като непрекъсната нишка от преди раждане до след смъртта. И какво е удивителното около сестрите ѝ близначки? Че още първата нощ след раждането им не са изхвърлени от майката дълбоко в гората като лоша поличба (Тук трябва да признаем, че точно тази практика в югоизточна Нигерия е изкоренена благодарение на християнски мисионери, конкретно – презвитерианката Мери Слесор от Шотландия – още в началото на XX век). Рейчъл, една година по-голяма от близначките, има спорния късмет, освен да бъде изолирана от юношеската си среда в презадоволена 1950-тарска бяла Америка, и да е най-русата от героините. Това предопределя ролята ѝ на привидно кухата блондинка. Която и в условия на масова епидемия мисли за скъсаното си копче и за година и половина не запомня нито едно име в селото, в което баща им се опитва да кръсти всички (чрез потапяне в река, гъмжаща от крокодили). Ролята ѝ в романа не е нито куха, нито пренебрежима обаче. На нея се пада да открие (и разкрие пред нас) света на белия човек – авантюрист, дипломат, предприемач – в постколониална Африка. Лея е най-многословна, най-екстровертна и претърпява най-голямо развитие от момиче с (религиозно) промит мозък през бунтарство до социалист, който силно люби (мъжа си конгоански националист) и мрази (тези които избиват идолите му и прекършват в зародиш мечтите му за една по-добра Африка). Неин е изборът да отгледа и възпита децата си на циментовия под в бараката на наречената от самите тях за улица Патрис Лумумба помийна канавка в хаотичен пренаселен бидонвил в Киншаса от епохата на президента Мобуту Сесе Секо Куку Нгбенду Ва За Банга. За да израснат с идеалите на баща си Анатол Нгемба. Но африканският национализъм, на който се посвещава Анатол, бил той и демократичен в западния смисъл, не е непременно по-правилна политическа практика от колониализма. И той влиза в конфликт с традиционното мислене. И при него се прекършват основни връзки и правила. Налагат се решения с гласуване вместо консенсус (абсурдът на което проличава със селския референдум за или против Христос). Управляват се ресурси, които на теория принадлежат на народа, но без да са от значение за него, ужким от негово име. Тук има малка уловка. Колкото и подробно да ни е разказан грандиозният провал на свободата и развитието в Конго-Заир, авторката ѝ спестява последното разочарование – че в обетованата за тях земя, тръгнала по прокламирано социалистически път, - Ангола – картинката към средата на 90-те не е особено по-различна. На Лея се пада и задачата да въплъщава чувството на вина. Че е задушила близначката си в утробата и че нацията ѝ чрез посредници задушава Африка по-перфидно, отколкото бившите колонизатори – с неприкрито потисничество. Един факт за Африка осъзнават всички – че в Африка има само две възрасти: на не проходилите, които зависят от майчината грижа и на всички останали, които се оправят в живота. Със глад, дизентерия, малария, суши, наводнения, хронична напаст на всякакви твари от мравки до партизани. И да решават сами за себе си кой бог работи най-добре в коя ситуация.



View all my reviews