Екутòн е жужòн!

Много обичам опера. Снощи в Цюрихската левитирах: малко след като Тонио изпя едни невъзможни неща и целият ред, на който седях, се отскубна от земното привличане и се изръкопляска в орбита, а аз пресипнало крещях "Браво!", както и съседът до мен, и съседката отдясно, и предните редове, и ложите, и всички фантоми на всички опери по целия свят (работата беше осезаемо свръхестествена).

Рене Барбера е фантастичен американски тенор и усмивката му буквално размества въздушните пластове и те кара да се усмихваш в отговор, все едно кой си и какво ти е, и къде отиваш - ама с дни така. Та фантастичен тенор е, да, обаче вчера направи повече от всичко технично, талантливо и страшно професионално, което можеше да се очаква. Нещо не от този свят стана в Pour mon âme (с която Доницети е заложил вечен капан на всички тенори, непреодолим за неубедените) и ето за това нещо ходя по опери и театри, защото то е живо чудо и помитаща любов между артисти и публика и няма с какво да се сравни.

"Дъщерята на полка" е комична опера, а те са редки – обикновено либретата са свръхдраматични, някой някого предава, някой някого измъчва и минимум едно-две от действащите лица умират трагично в името на идеал. Тази обаче е друга и дори има и хитроумен сюжет, което също е рядко. Авторите са Гаетано Доницети (Италия) и французите либретисти – дръжте се – Жул-Анри Верной дьо Сен-Жорж и Жан-Франсоа Алфред Баяр.

Снощното представление беше "кончертанте", тоест нямаше постановка в обичайния смисъл на думата. Хор (със словенски диригент), оркестър (с италианска диригентка) и певци (прекрасни и те) бяха заедно на сцената без декор, без балет, без смени на костюми и грим. Беше великолепно да се виждат лицата на всички, смехът на музикантите на смешните места, препъването на главната героиня между пултовете за нотите, генералната симпатия между участниците и прочее, и прочее.

За какво се разправя ли? Има, значи, един френски полк, славният 21-и, който освен че всява страх у мъжете и възторг у жените, е отгледал от пеленаче Мари - момиченцето на свой загинал другар. Детето се е превърнало в красива, малко непохватна и доста вироглава девойка – блестяща и неправдоподобно подходяща за ролята, артистична и даровита Сабин Дьовией - и сега татковците (защото те всички се броят за нейни бащи) се сблъскват с класическите затруднения и ревности в общуването с порасналата си дъщеря.


"Вървях си, разправя на един от тях Мари, през поляна с цветя, подхлъзнах се и паднах... в ръцете на един хубав младеж!" Таткото пощурява: "Възпитаното момиче пада само в ръцете на баща си!". Тя се замисля за миг: "Ми тате, не можех да остана да вися във въздуха..." И прочее, и прочее. Полянният прихващач – тиролецът Тонио – се присламчва към полка, за да може да е близо до Мари, татковците скърцат със зъби, отначало малко искат да го разстрелят, после обаче го приемат в редиците си. Но (не може без но) отнякъде се взема една пърхаща госпожа в златна рокля (Лилияна Никитеану!), която припознава Мари като своето отдавна изгубено дете и си го прибира. Както често в оперетите и комичните опери, подготвя се нагласена сватба с непознат аристократ, която бива осуетена в последния момент и влюбените се събират за радост на всички.

В цялата тази работа, насред многото наистина вълнуващи и забавни моменти, два ми бяха особено присърце. Когато полкът се задава с песен: ...спокойно, дъще, татковците ти ще те спасят! :) И когато влюбените се обясняват и първо тя го оставя да се изкаже с думите "Écoutons et jugeons!" ("Да чуем и ще видим!" – jugeons е буквално "ще преценим, ще отсъдим"), а после той, с нейните камъни в нейната градина, ѝ дава думата със същото "екутон е жужон", което звучи смешно дори в смешна опера.

И така. Тульомон: екутон, жужон, но с размах и любов, смело и красиво. Това ми е пожеланието за 2018-та. :)

ПП. През януари и февруари Барбера ще пее в "Севилският бръснар" (най-хубавата смешна опера) в Париж - който успее, да тича за билети!