Вечерята

Вечерята by Herman Koch

My rating: 3 of 5 stars


Знам си аз, че не трябва да вярвам на филми с Ричард Гиър. Най-малкото, когато играе политик в предизборна кампания. Добре, че веднага, след като гледах холивудската екранизация на „Вечерята“ на Херман Кох (плюс лекция от дамата от фестивала CineLibri, интервю на живо с преводачката на романите на Кох Мария Енчева и многословно приветствие с елементи на обяснения от страна на втория човек в холандското посолство), се амбицирах да прочета набързо и книгата. И да разбера какво всъщност става на края. Че дружното сълзливо и сърцераздирателно помирение (за сметка на гражданския дълг и справедливостта) в края на филма ми се стори тропосано с бели конци. И познах. Драмата е семейна, като най-важната разделителна линия, която трябва да се очертае е къде свършва семейството. Дали включва брата, снахата, родните им и доведени деца. В книгата отрицателният отговор е категоричен и логично изведен в рамките на една вечеря в претенциозен гурмандски ресторант с преобладаваща празнота в чиниите с префърцунени ястия, започваща с аперитив и кулминираща в най-важното от сюжетна гледна точка ястие „бакшиш“. Едно от достойнството на книгата е, че хапливата сатира срещу тази модна форма на кулинарен снобизъм не идва от някой почитател на простичките, но – от сърце, неща в чинията, като пица или печено месо с картофи, а напротив – от завършен циник по темата за добродетелите на човешките маси, който обаче е ценител и познавач на доброто готварското изкуство. Но с по-консервативни разбирания за поднасянето на шедьоврите му. И цената на поднасянето. Както и голяма част от дисекцията на емоционалния живот на една семейна клетка. До ниво – език на тялото в недоловими с просто око жестове и с ухо – интонации. И … ретроспекцията, в която холандците масово се въплъщават в наивници в чужбина, играейки си на селска Франция сред селска Франция за злорадост на недолюбващите ги (според същия хаплив, но наблюдателен циник) туземци. А защо от всички продукти и съставки точно сушените (на слънце!) доматчета трябва да произхождат България? Съвсем като възприетия от новинарите за типично традиционен за българската кухня гъши дроб, сервиран (според софийска градска легенда!) на семейство Клинтънови зад някакъв шкаф отвъд една алея край улица Будапеща през далечната 1999 година.



View all my reviews