Just a beginning

Глава 1Той гледаше как Клариса влиза в клетката за боеве, започна да си поема дълбоко въздух само за да не избухне и да не направи погрешното движение, да не удуши някого със собствените си ръце, защото само тази гледка го караше за  миг да загуби себе си. Беше й обещал, а той винаги спазваше обещанията си  към нея. Стисна още по-здраво юмруци, сега ги деляха не повече от 5 метра. Иначе нищо не би го спряло. Така далечна му се струваше вече, не можеше да я защити. Пое си още по-дълбоко дъх. Тя нямаше нужда да я защитават, но той имаше нужда да я защити. Клариса се обърна.Само за миг видя отблясък на сините й очи – предизвикателство. Непобедима. Беше му казала, че  е непобедима. Отново щеше да победи и щеше да го бие, той имаше 7 победи, а тя само 6 , сега щяха да са равни. 7 е хубаво число. Щеше да победи.Той издиша тежко и пристъпи три крачки към телената ограда. Долу имаше още една ограда. Където бяха гостите, познаваше някои от лицата от собствените си двубои. А след тях беше Клариса. Стисна ги по-здраво, всички бяха на разстояние от него, сякаш изучаваше някаква странна невидима стена. Във всеки друг миг би се радвал и би ги удостоил със злорада усмивка, но сега сърцето му щеше да изскочи. Премести ръка на камъка на шията си и го стисна, тя му го беше дала казваше, че  е спомен от родителите й, както и той й беше дал една от нишките на гривната си спомен от неговите или поне той смяташе така. На ринга не позволяваха никакви бижута, за да не се използват  като оръжие. А тя беше вплела едната лента в косата си. Днес носеше синя туника, но скоро и не я щеше да съблече и да остави тренирането си тяло на съдбата. Не се знаеше с коя ще се бие. Знаеше, се само, че ще е жена.Предната вечер преди Господаря а й каже, че е избрана, те лежаха един до друг в тишината на нощта и настолната нощна лампа и Клариса драскаше по нещо. Тя рисуваше разни монади с причудливи линии винаги кръгли и завършени в целостта си. Правеше го, когато беше щастлива ей така да си драска, но той знаеше, че и тук се крие талант, може би някой от родителите й рисуваше така.Ако в този свят беше имал нужда от творци, щяха да са щастливо семейство, на него тогава му се спеше  и беше задрямал на рамото й, но когато усети да се размърда той протегна ръка към нея без да отваря очи:- Къде отиваш?- Познай – наведе се и го целуна по челото тя, той си беше  изместил главата на земята с течение на времето, но пак беше усетил, че тя се  е размърдала - Да изгася безценната ти лампа и да лягам, разбира се – него сънят винаги го побеждаваше по-лесно, сега съжаляваше за това, че не й беше споделил повече от времето си. На следващата сутрин щеше да довърши мандала и я намери и му каза, че е избрана за и радостта й. Тогава се роди страхът й да не я изгуби. Не знаеше какво му става с всяка битка се боеше повече. Не знаеше от къде идваха тези мисли. Изгубеше ли я, всичко губеше значението си. Щеше да е… свободен. Да заспи да си почине той така обичаше да си почива. Щеше да му хареса и да сънува Клариса и как са заедно в планините на потока, в нейната стая, на татамито…- Не се бой, Дънкан, тя е корава – появи се Господарят и понечи да го потупа по рамотоТой само трепна и хвана още по-здраво мрежата  в този един момент му се прииска да го хване за гушата да го запрати далеч. А ако го направеше все някой щеше да го убие или поне да го прати в безсъзнание и той нямаше да си догледа турнира, а  това беше важно. Уан го погледна учудено и изпухтя нещо неразбираемо. Дънкан само стисна челюст все едно не го е чул. Докато го подминаваше чу „перфектната двойка” и колко много нови войни ще му докарат. Той се обърна, но Господаря вече слизаше по стълбата, щом върна погледа си сякаш видя никакви цветове като размахващи се раса, но що за глупост беше му се привидяло сигурно. Или някой носеше подобен цвят. Макар малко да носеха оранжево. Но сякаш видя цветът няколко пъти, нямаше как да са монаси, тъй като никой не ги беше срещал, а  само се разправяше за тях, а за Дънкан това бяха детски приказки. От сенките на една упаднала цивилизация раждаха такива неща – приказки и страшни истории за запълване на времето. Така мислеше той и не спираше да го повтаря. Макар всички да разправяха, че белегът на Господаря е от монах, това беше опит на Уан да запази статута си. Може би някой е предпочел този цвят, дори съперницата на Клариса.После студеният страх и лошите мисли отново нахлуха в главата и сърцето му. Той винаги беше боготворил Господаря, дори Клариса понякога му се присмиваше, че е прекалено лоялен, но точно в тези моменти изпитваха такава злоба, макар от тук да виждаше увереният и съсредоточен профил. Вече беше съблякла туниката и разгряваше китките си за пореден път като леко подскачаше на място. За последен път се бърна да му прати ликуваща усмивка, след това отправи поглед към другата врата.


Глава 2Червено. Другото момиче беше в червено. Като гнева. Тогава защо му се привиждаха други цветове в сенките? Беше по-висока от Клариса и с по-тъмна и от неговата кожа, имaше силно тяло, покрито с белези. Имаше и един лицето, който и предаваше страшно изражение. После се сети, че не знаеше от какво са тези белези, не биха се получили в двубой като този. Сигурно сега Клариса виждаше и други, защото беше по-близо. Гледаше я с тих гняв, всъщност върху лицето й виждаше своята омраза, но стаена, не явна. Винаги щом имаше Двубой, той забравяше колко неща беше направил за тях Господаря, как само той го беше научил на едни от нещата, които само той знае.Сигурно защото мразеше защото обичаше Клариса, преди просто го боготвореше. Но само любовта можеше да роди тази омраза. Ако не я обичаше. Ако не си представяше живота си без нея, нямаше да се обърне ката в мислите си отново премести поглед към него той се здрависваше с господаря на тъмната жена в червено. Студено ръкостискане, но ако между тях имаше конфликт и той можеше да се реши само така. естествено беше по-нормално двамата да се срещнат на ринга, той беше боец и се хвалеше с поне 30 победи, но по това време Дънкан не е бил роден и не беше сигурен дали се е случило. А сега рискуваше живота на Клариса. Като в някаква игра. Не биваше да остане тези тъмни мисли, те можеха да му струват живота. Погледна косата на Клариса, той сам я беше сплел на рибена кост и в нея беше сложил един от цветовете в гривната му, досега й бяха носели късмет. Бяха три цвята, синият го даде на нея, на китката му останаха жълтото и кафявото, би трябвало да е спомен за миналото му. Но освен тези връвчици той нямаше никакви спомен. Господаря го беше намерил полужив на 6 години, а мозъкът му не желаеше да се връща във времето преди това. Беше запазил само тази гривна нанизана тогава двойно на слабата му ръчица и ги беше запазил. Все пак беше единственото нещо, което имаше. Време беше двубоят да започне и дано приключеше по-бързо. Не се знаеше дали някоя от жените няма да загуби живота си, или честта си. Той беше на 11, когато господаря уби Ребека след един двубой с един юмрук в челото, тя падна и повече не се изправи. Скоро не си беше спомнял за този случай, но сега извика в съзнанието му. Гневът го удари отново и той искаше отново да удари по нещо особено силно. - Този мач ще се състои в 10 рунда, ако до тогава няма нокаут или предаване – обясни съдията безпристрастно 10 рунда? Сърцето му прескочи един удар. Трябваше да са 5! Какво стана обърна се към Господаря. Той беше със стоическо изражение. Не знаеше дали и той е изненадан. Не знаеше какво може да се случи през тези рундове с Клариса.Гонгът.Мачът започваше. Клариса беше леко объркано, затова за получи всички начални удари. Но бързо се върна в играта и започна да се нагажда по ударите на противницата си. Започва да отстъпва настрани и да я заблуждава, ту на ляво, ту на дясно, като редуваше крачките с противоположно кроше. Той знаеше, че тя е близо до атака, но тогава гонгът отново удари. Оттегли се за миг до едната врата и треньорът и зашепна нещо, тя го прие с рязко кимване, изглеждаше странно концентрирана, този път не вдигна глава да го погледне.Господаря изглеждаше притеснен, той не разбираше защо да намира това за трудно. Тя щеше да се справи, щеше да оцелее. Но това видя онези цветове отновo и после блесна някаква светлина, може би някой прожектор е  бил включен без да иска от тези, докато слагаше ръка на очите му, пред които се мержелееха светли петна. Беше някакъв сумрак и му трябваха минути да осъзнае какво стана.  Тогава разпозна расата. Това наистина бяха монаси той се втурна в суматохата към Клариса. Те щяха да  я убият! Не се виждаше и Господаря, не знаеше какво е станало с него, но знаеше, че Даша, главната телохранителка си знае работата, той само да достигнеше Клариса, но се луташе слепешката,  но въздухът сякаш бе станал по-тежък, все едно не иска да влиза в дробовете му. Настъпи объркване и тогава видя отблизо монаха. Можеха ли да правят това? Клариса се взираше объркано в него, опита се да го нападне, но той с  плавни движения удари с двата си пръста нещо в гърдите й и тя се свлече в ръцете му. В едната си ръка носеше тояга , която преметна на гърба си щом  хвана момичето.- Това е престъпление. Всички тези битки са срам за човечеството – гласът му беше висок и така хубав, сякаш беше удоволствие да слуша човека, наранил любимото му момиче. – Трябва да се сложим край! Засрамете сеСрам! Срам!Сякаш се носеше във въздуха.- Глупци! Взели сте се за богове – чу се от другаде. После той видя господаря до едно е един от тях. Нещо го събори все едно въздухът се беше материализирал в юмрук и го повали. Когато се опита да е изправи като дишаше тежко, той вече не виждаше Клариса, видя как нещо е затиснало Даша, и отиде да  я издърпа. Одра ръцете, но я издърпа не знаеше коя е нейна кръв и коя негова, зад стената беше застинала Господаря и той не знаеше как точно да го достигне, не беше сам.Отново се огледа за Клариса. Беше я загубил,. Не в битка, а от монах. От почти легендарно същество опита се да се изправи, но усети, че от носа му тече кръв той се обърна отново, претърколи се, но падна отново. Нещо беше закрило пътя му. Нещо го препъна тялото на Даша. Той изтръпна и се наведе, облекчението беше голямо, когато чу, че дишаше. Притисна в раната, която виждаше част от тениската си. Очевидно се беше опитала да стане и вече беше в безсъзнание, после чу гласът на господаря: - Не си мисли, че ще победиш, Амира!Това име смътно му говореше нещо, той стигна до преградата, докато натискаше още по-силно парцала върху раната на Даша. Тогава забеляза,че другият войн се движеше като котка и май беше жена. После свали ркърпата около главата си и я заметна да падне на едното й рамо. Косата й имаше странен цвят, той познаваше само едно момиче с такъв цвят на косата нито рус, нито кестеняв .Сякаш се беше вплетен злато или някой друг метал. Беше чувал, че някога златото било много ценно, но това било преди да разберат хората, че здравето не може да се откупи с нищо и болните никога не се вдигнаха. Всеки бил покосен и малцина останаха на този Ад , в които се намираха.За него това бяха пълни глупости, той не можеше да си представи така нещата, не и като Клариса. Тя мечтаеше, чертаеше като с четка картините си, но това бяха безполезни мечти. Така и не й го каза. Защото колкото си по-щастлив  толкова ще те боли повече. И в е момента искаше да не я е срещнал, защото така болеше от мисълта да е я види никога повече. И когато си помисли, че не може да бъде по-разочарован и сломен, разбра, че  винаги можеше да е по-лошо, с думите които чу и с това което видя. Монахинята беше приклекнала господаря с сложила крак на гушата му. - Сега ще те пощадя, защото сме кръв. И ще направя голям грях пред себе си и моите учители. Те ми нашепват мъдрост, но аз все още тъжа за изгубения си брат, които пое по пътя на жестокостта. Ти забравяш, братко. Поправи се. Имаш време.Брат? Защо го наричаше така? Самата сестра на господаря е монахиня. Косата, същата като на дъщеря му. Мислеше си, че не може да изпита толкова болка, но очевидно това беше само началото.