Сибин Майналовски's Blog - Posts Tagged "миниатюра"
Човекът без лице
– Има ли на този свят нещо по-реално от страданието? Има ли друго чувство, което да ни кара да гризем вените си със зъби, да обожествяваме смъртта и да й се кланяме като на спасител, да бленуваме за ковчег, шепа пръст и надгробен камък? Има ли по-сладко нещо от забвението, което ни завива грижовно с детско одеяло на смъртния ни одър, докато болката бавно се оттича от тялото ни?
Думите се рееха над главата й като пеперуди. Сини. Да, бяха сини, с крила като лунен лъч, нежни и ефирни, пърхащи над клепачите й. Тя понечи да се изправи, да надигне ръка, за да ги погали с върховете на пръстите си. Не успя. Опита се да размърда краката си. Същата работа. Тялото й бе неподвижно. Само очите й засега й се подчиняваха. Тя извърна поглед, за да разбере къде се намира. Наоколо имаше само сивота. Вероятно някакво мазе. Дотук добре, но защо, по дяволите, бе легнала в средата на въпросното мазе върху някаква ръждиво-кафеникава маса и защо не можеше да помръдне?
– Страданието е това, което ни определя като личности – думите продължаваха да извират една след друга някъде от околната пустота. – Без страдание човек не знае, че е жив. Но колко точно страдание можем да изпитаме, без да загубим разсъдъка си? Да, господ е келеш, малоумен садист, който с огромната си лупа ни гори като мравки под пролетно слънце, хили се с щърбавата си прогнила уста и се чуди къде точно е критичната точка между страданието и смъртта. Всички сме един откачен експеримент на този извратеняк. Той насила ни държи живи, защото знае, че когато умрем, няма да има с какво да си играе, няма да има мухи, чиито крилца да къса, няма да има малки котета, които да подритва... Сложил ни е системите на фалшива надежда и ни тъпче с безумните си проповеди – не се самоубивай, остани жив, за да има кого да мъча, дръж се за този живот със зъби и с нокти, като единствената ти привилегия е да страдаш, да търпиш и да плачеш... Можеш ли още да плачеш, Диана?
Диана. Откъде пустотата знаеше името й?
А, чакай, всъщност в пустотата имаше нещо. Някой. Реещите се думи-пеперуди явно бяха негови.
– Кой... си... ти... – успя да изцеди тя през стиснатите си устни. Трите кратки срички й се сториха като рецитал.
Нещото в пустотата се приближи. Приличаше на човек. Първо успя да забележи пръстите му – гротескно изкривени, с изгризани нокти, приличащи на рисунка на първокласник. Потърси с очи главата му и не успя да я открие. На мястото на лицето му имаше друга пустота. Вълмо бял дим, което се люлееше насам-натам из пространството. Нищо.
– Аз вече съм никой, Диана – продължаваше да бълва думи съществото. – Аз съм най-успешният експеримент на онзи садист – господ, с безценната помощ на твари от твоя вид. Такива като теб ден след ден съдираха моето „аз“ от гърба ми, отделяха клетка по клетка от личността ми, с хирургическа прецизност премахваха чувствата ми, посипваха раните със солта на бездушието си и ги покриваха с пелена от страдание. Слой след слой, слой след слой... докато от мен остана това, което виждаш – гола еманация на страданието в най-чистия му вид, с болка, течаща във вените ми вместо кръв, с мисли за самоубийство вместо кости и топка мъка вместо сърце. Взеха ръцете ми, за да не мога да прегръщам, отнеха устните ми, за да не мога да целувам, отрязаха клепачите ми, за да се взирам постоянно с мъртъв поглед в стаята за изтезания, в която те превърнаха този свят. Но аз реших, че ще си ги върна! Започнах да убивам безсърдечни манекени като теб и с всяка тяхна смърт бях по-близо до собственото си „аз“. Днес харесах теб, защото погледнах в гнилия мускул, който наричаш „сърце“ и видях закътани дълбоко във вътрешността му няколко оцелели капчици сълзи. За теб и другите от твоя вид те са ненужни, остатък от праисторически времена, когато любовта не се е изразявала в пари и секс. Аз обаче се нуждая от тях, Диана. И ще ги взема. А когато приключа с теб, ще тръгна да издирвам устни, клепачи... може би сърце. И един ден, о, един ден аз пак ще бъда едно цяло. Ще престана да бъда кукла на конци, безсловесна играчка за твоя вид... ще се превърна отново в човек...
Съществото измъкна иззад гърба си спринцовка. Докато тя се забиваше в гърдите й, устните й понечиха да прошепнат нещо, но последният й дъх се разтвори безследно в пустотата наоколо, без да успее да оформи смислена дума.
Нещото измъкна огромната игла от гърдите й и я заби в своите. Закрещя. Продължи да крещи, докато натискаше буталото до самия край. Постепенно виковете му заглъхнаха. То изтърва спринцовката на земята и падна на колене до нея.
Пустотата наоколо се учуди. Не бе чувала подобни звуци досега.
Подобието на човек плачеше.
Думите се рееха над главата й като пеперуди. Сини. Да, бяха сини, с крила като лунен лъч, нежни и ефирни, пърхащи над клепачите й. Тя понечи да се изправи, да надигне ръка, за да ги погали с върховете на пръстите си. Не успя. Опита се да размърда краката си. Същата работа. Тялото й бе неподвижно. Само очите й засега й се подчиняваха. Тя извърна поглед, за да разбере къде се намира. Наоколо имаше само сивота. Вероятно някакво мазе. Дотук добре, но защо, по дяволите, бе легнала в средата на въпросното мазе върху някаква ръждиво-кафеникава маса и защо не можеше да помръдне?
– Страданието е това, което ни определя като личности – думите продължаваха да извират една след друга някъде от околната пустота. – Без страдание човек не знае, че е жив. Но колко точно страдание можем да изпитаме, без да загубим разсъдъка си? Да, господ е келеш, малоумен садист, който с огромната си лупа ни гори като мравки под пролетно слънце, хили се с щърбавата си прогнила уста и се чуди къде точно е критичната точка между страданието и смъртта. Всички сме един откачен експеримент на този извратеняк. Той насила ни държи живи, защото знае, че когато умрем, няма да има с какво да си играе, няма да има мухи, чиито крилца да къса, няма да има малки котета, които да подритва... Сложил ни е системите на фалшива надежда и ни тъпче с безумните си проповеди – не се самоубивай, остани жив, за да има кого да мъча, дръж се за този живот със зъби и с нокти, като единствената ти привилегия е да страдаш, да търпиш и да плачеш... Можеш ли още да плачеш, Диана?
Диана. Откъде пустотата знаеше името й?
А, чакай, всъщност в пустотата имаше нещо. Някой. Реещите се думи-пеперуди явно бяха негови.
– Кой... си... ти... – успя да изцеди тя през стиснатите си устни. Трите кратки срички й се сториха като рецитал.
Нещото в пустотата се приближи. Приличаше на човек. Първо успя да забележи пръстите му – гротескно изкривени, с изгризани нокти, приличащи на рисунка на първокласник. Потърси с очи главата му и не успя да я открие. На мястото на лицето му имаше друга пустота. Вълмо бял дим, което се люлееше насам-натам из пространството. Нищо.
– Аз вече съм никой, Диана – продължаваше да бълва думи съществото. – Аз съм най-успешният експеримент на онзи садист – господ, с безценната помощ на твари от твоя вид. Такива като теб ден след ден съдираха моето „аз“ от гърба ми, отделяха клетка по клетка от личността ми, с хирургическа прецизност премахваха чувствата ми, посипваха раните със солта на бездушието си и ги покриваха с пелена от страдание. Слой след слой, слой след слой... докато от мен остана това, което виждаш – гола еманация на страданието в най-чистия му вид, с болка, течаща във вените ми вместо кръв, с мисли за самоубийство вместо кости и топка мъка вместо сърце. Взеха ръцете ми, за да не мога да прегръщам, отнеха устните ми, за да не мога да целувам, отрязаха клепачите ми, за да се взирам постоянно с мъртъв поглед в стаята за изтезания, в която те превърнаха този свят. Но аз реших, че ще си ги върна! Започнах да убивам безсърдечни манекени като теб и с всяка тяхна смърт бях по-близо до собственото си „аз“. Днес харесах теб, защото погледнах в гнилия мускул, който наричаш „сърце“ и видях закътани дълбоко във вътрешността му няколко оцелели капчици сълзи. За теб и другите от твоя вид те са ненужни, остатък от праисторически времена, когато любовта не се е изразявала в пари и секс. Аз обаче се нуждая от тях, Диана. И ще ги взема. А когато приключа с теб, ще тръгна да издирвам устни, клепачи... може би сърце. И един ден, о, един ден аз пак ще бъда едно цяло. Ще престана да бъда кукла на конци, безсловесна играчка за твоя вид... ще се превърна отново в човек...
Съществото измъкна иззад гърба си спринцовка. Докато тя се забиваше в гърдите й, устните й понечиха да прошепнат нещо, но последният й дъх се разтвори безследно в пустотата наоколо, без да успее да оформи смислена дума.
Нещото измъкна огромната игла от гърдите й и я заби в своите. Закрещя. Продължи да крещи, докато натискаше буталото до самия край. Постепенно виковете му заглъхнаха. То изтърва спринцовката на земята и падна на колене до нея.
Пустотата наоколо се учуди. Не бе чувала подобни звуци досега.
Подобието на човек плачеше.
