Сибин Майналовски's Blog
June 29, 2022
НЕ СЪМ ОТ ТЯХ, КАК’ СИЙКЕ – ВЕРСИЯ 2022
Disclaimer: Всяка прилика с действителни лица и глутеус максимуси е напълно случайна. И Чудомир е велик! (и писателят, и котаракът на Младен 😂)
Не обичам, как’ Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни тъпунгери, дето и с измазано с фекалии въже да ги биеш, пак ще ти е жал. За въжето. Ето например оня ден гледам наш ми ти Марчо Нежния, нахилен като ряпа, излязъл барабар Петко с мъжете и той на площада да му видят кривия сурат. Ма защо бе, аланкоолу, малко ли ти е, че и без това невръстни шафрантийки евалата ти правят на некадърните писания, малко ли ти е, че на Ицо Дълбокия слугинажът масово чаламба иска да ти сторва, малко ли ти е, че в сравнение с теб Юда Искариотски на Светия Дух мяза?! Не ми е работа, как’ Сийке, и не съм от тях, ала подочух оня ден от Мазна Гана, че мярнала наш Марча да подмива бузки със шарланец и за издателски пост да се гласи. Зер с драскачество няма да може баш думбазин да стане, ама виж, нъл тъй казват, че от който и чеп за зеле не ставало, почвал акъл да дава? Ей виж бай ти Ристю как прокопса, пък мозък у него – колкото у нашия шопар светско образование...
Оооох, как’ Сийке, знам аз, много добре знам що сме на такъв хал, ама кат никой не ме пита... То не че и ще се обадя де, дори да ме питат – не съм от тях, не съм... Ей например тия дни чета аз из оназ голямата помийна яма, дет младите Фейсбук ѝ викат, че някой си, видиш ли, гражданска позиция искал да изрази. Ма ква гражданска позиция, кви пет лева, бре, другарко?! То едвам основно училище завършило, сега почва за политика да ми говори! Ма много го били лайквали ли, минзухарили ли... Ми ще те лайкват я, то всичките ти приятели като Монка Компетентната! Имат акъл колкото да накарат една муха-месарка да фърчи по права линия и туйто.
Па за оназ война, дето я дигнаха московците, ич да не ти думам, как’ Сийке! И таз експерт до експерта, праведник до праведника... и всички с правописни грешки пишат, ама самочувствието им досами Черни връх. Предната седмица Пена Корпулентната седнала да ми фучи и пращи, все едно за обема на търбуха си ми спори. Мислех си да ѝ кажа, ма булка, вземи прочети нещо, стига само дращи у тоя Фейсбук, виж прегледай там нещо за украинския фашизъм, тва-онова... Ма има ли защо, как’ Сийке, нали не съм от тоз вид хора...
То и на мен, как’ Сийке, ми викаха писател да ставам, че много харно съм дрънкал и всички се забавлявали, като взема да редя тоя или оня... Ама то само това не стига, нали трябва и на Зарьо Караминьола метани да направиш, и на другите исполини по литературните върхове джумбиш да сториш... Затуй само тъй ще си чешем езиците, как’ Сийке. На улицата, под мустак, че да не чуват онез цукала, дето „млади списуватели“ се величаят, та да отидат да наковладят пред бейовете си и мене, и тебе, и всички, дето им мразят селяндурските номерца. Не че ще ни накривят капите де. То сиромах човек кат нас е свикнал и на две, и на двеста. Виж, те като се сгромолясат някой ден – дай Боже, и Света Дево Марийо, и Свети Четиридесет Мъченици! – тогава ще ги болят дирниците, ама то тъй, как’ Сийке – мазна трътка лошо се разпльоква, дето викат по нашия край.
Да започна да ти разправям, как’ Сийке! То не е един идиот на тоя свят, не са и хиляда... Има до утре сабахлем да си хортуваме. Ами не ми е по характера...
Не съм от тях!...
Не обичам, как’ Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни тъпунгери, дето и с измазано с фекалии въже да ги биеш, пак ще ти е жал. За въжето. Ето например оня ден гледам наш ми ти Марчо Нежния, нахилен като ряпа, излязъл барабар Петко с мъжете и той на площада да му видят кривия сурат. Ма защо бе, аланкоолу, малко ли ти е, че и без това невръстни шафрантийки евалата ти правят на некадърните писания, малко ли ти е, че на Ицо Дълбокия слугинажът масово чаламба иска да ти сторва, малко ли ти е, че в сравнение с теб Юда Искариотски на Светия Дух мяза?! Не ми е работа, как’ Сийке, и не съм от тях, ала подочух оня ден от Мазна Гана, че мярнала наш Марча да подмива бузки със шарланец и за издателски пост да се гласи. Зер с драскачество няма да може баш думбазин да стане, ама виж, нъл тъй казват, че от който и чеп за зеле не ставало, почвал акъл да дава? Ей виж бай ти Ристю как прокопса, пък мозък у него – колкото у нашия шопар светско образование...
Оооох, как’ Сийке, знам аз, много добре знам що сме на такъв хал, ама кат никой не ме пита... То не че и ще се обадя де, дори да ме питат – не съм от тях, не съм... Ей например тия дни чета аз из оназ голямата помийна яма, дет младите Фейсбук ѝ викат, че някой си, видиш ли, гражданска позиция искал да изрази. Ма ква гражданска позиция, кви пет лева, бре, другарко?! То едвам основно училище завършило, сега почва за политика да ми говори! Ма много го били лайквали ли, минзухарили ли... Ми ще те лайкват я, то всичките ти приятели като Монка Компетентната! Имат акъл колкото да накарат една муха-месарка да фърчи по права линия и туйто.
Па за оназ война, дето я дигнаха московците, ич да не ти думам, как’ Сийке! И таз експерт до експерта, праведник до праведника... и всички с правописни грешки пишат, ама самочувствието им досами Черни връх. Предната седмица Пена Корпулентната седнала да ми фучи и пращи, все едно за обема на търбуха си ми спори. Мислех си да ѝ кажа, ма булка, вземи прочети нещо, стига само дращи у тоя Фейсбук, виж прегледай там нещо за украинския фашизъм, тва-онова... Ма има ли защо, как’ Сийке, нали не съм от тоз вид хора...
То и на мен, как’ Сийке, ми викаха писател да ставам, че много харно съм дрънкал и всички се забавлявали, като взема да редя тоя или оня... Ама то само това не стига, нали трябва и на Зарьо Караминьола метани да направиш, и на другите исполини по литературните върхове джумбиш да сториш... Затуй само тъй ще си чешем езиците, как’ Сийке. На улицата, под мустак, че да не чуват онез цукала, дето „млади списуватели“ се величаят, та да отидат да наковладят пред бейовете си и мене, и тебе, и всички, дето им мразят селяндурските номерца. Не че ще ни накривят капите де. То сиромах човек кат нас е свикнал и на две, и на двеста. Виж, те като се сгромолясат някой ден – дай Боже, и Света Дево Марийо, и Свети Четиридесет Мъченици! – тогава ще ги болят дирниците, ама то тъй, как’ Сийке – мазна трътка лошо се разпльоква, дето викат по нашия край.
Да започна да ти разправям, как’ Сийке! То не е един идиот на тоя свят, не са и хиляда... Има до утре сабахлем да си хортуваме. Ами не ми е по характера...
Не съм от тях!...
March 6, 2018
Три книги, трима автори, три емоции в Пловдив на 24 март!
Рецепта за кошмари, Симфония на мъртвите и Градът на скелетите — трите невероятни сборника, излезли изпод перата на легендата на българския хорър Иван Атанасов, Оранжевата Вещица на магическия реализъм Анна Гюрова и Тъмният Маг на българското фентъзи Сибин Майналовски (и тримата от Horror Writers Club Lazarus) ще гостуват в Пловдив на 24 март! Не пропускайте официалното представяне на трите книги — за по-сигурно проверявайте редовно линка на събитието във фейсбук, публикуван по-долу!
https://www.facebook.com/events/21146...
Представяне на „Градът на скелетите“ и „Симфония на мъртвите“ в Пазарджик!
Симфония на мъртвите и Градът на скелетите — двете перли, излезли изпод перата на Оранжевата Вещица на магическия реализъм Анна Гюрова и Тъмният Маг на българското фентъзи Сибин Майналовски (и двамата от Horror Writers Club Lazarus) ще гостуват на Клуб „Аркадий и Борис Стругацки“ — Пазарджик! 23 март (петък), 19:30, Младежки дом — Пазарджик, Хорова зала! Не пропускайте!
https://www.facebook.com/events/16450...
December 18, 2017
Предколедно
Новини от последния час: Виждайки челния опит на Дисни, „издателство“ Сиела решили да последват примера им и да разширят западащия си бизнес. След задълбочен анализ, използвайки дългогодишния професионален опит на един от работещите там, шефовете стигнали до извода, че единственият начин да вдигнат продажбите си е да отправят оферта за закупуване на фирма със сходна на тяхната продукция. В момента се провеждал вътрешнофирмен референдум с един-единствен въпрос: „«Белана» или «Емека»?“.
April 23, 2013
Човекът без лице
– Има ли на този свят нещо по-реално от страданието? Има ли друго чувство, което да ни кара да гризем вените си със зъби, да обожествяваме смъртта и да й се кланяме като на спасител, да бленуваме за ковчег, шепа пръст и надгробен камък? Има ли по-сладко нещо от забвението, което ни завива грижовно с детско одеяло на смъртния ни одър, докато болката бавно се оттича от тялото ни?
Думите се рееха над главата й като пеперуди. Сини. Да, бяха сини, с крила като лунен лъч, нежни и ефирни, пърхащи над клепачите й. Тя понечи да се изправи, да надигне ръка, за да ги погали с върховете на пръстите си. Не успя. Опита се да размърда краката си. Същата работа. Тялото й бе неподвижно. Само очите й засега й се подчиняваха. Тя извърна поглед, за да разбере къде се намира. Наоколо имаше само сивота. Вероятно някакво мазе. Дотук добре, но защо, по дяволите, бе легнала в средата на въпросното мазе върху някаква ръждиво-кафеникава маса и защо не можеше да помръдне?
– Страданието е това, което ни определя като личности – думите продължаваха да извират една след друга някъде от околната пустота. – Без страдание човек не знае, че е жив. Но колко точно страдание можем да изпитаме, без да загубим разсъдъка си? Да, господ е келеш, малоумен садист, който с огромната си лупа ни гори като мравки под пролетно слънце, хили се с щърбавата си прогнила уста и се чуди къде точно е критичната точка между страданието и смъртта. Всички сме един откачен експеримент на този извратеняк. Той насила ни държи живи, защото знае, че когато умрем, няма да има с какво да си играе, няма да има мухи, чиито крилца да къса, няма да има малки котета, които да подритва... Сложил ни е системите на фалшива надежда и ни тъпче с безумните си проповеди – не се самоубивай, остани жив, за да има кого да мъча, дръж се за този живот със зъби и с нокти, като единствената ти привилегия е да страдаш, да търпиш и да плачеш... Можеш ли още да плачеш, Диана?
Диана. Откъде пустотата знаеше името й?
А, чакай, всъщност в пустотата имаше нещо. Някой. Реещите се думи-пеперуди явно бяха негови.
– Кой... си... ти... – успя да изцеди тя през стиснатите си устни. Трите кратки срички й се сториха като рецитал.
Нещото в пустотата се приближи. Приличаше на човек. Първо успя да забележи пръстите му – гротескно изкривени, с изгризани нокти, приличащи на рисунка на първокласник. Потърси с очи главата му и не успя да я открие. На мястото на лицето му имаше друга пустота. Вълмо бял дим, което се люлееше насам-натам из пространството. Нищо.
– Аз вече съм никой, Диана – продължаваше да бълва думи съществото. – Аз съм най-успешният експеримент на онзи садист – господ, с безценната помощ на твари от твоя вид. Такива като теб ден след ден съдираха моето „аз“ от гърба ми, отделяха клетка по клетка от личността ми, с хирургическа прецизност премахваха чувствата ми, посипваха раните със солта на бездушието си и ги покриваха с пелена от страдание. Слой след слой, слой след слой... докато от мен остана това, което виждаш – гола еманация на страданието в най-чистия му вид, с болка, течаща във вените ми вместо кръв, с мисли за самоубийство вместо кости и топка мъка вместо сърце. Взеха ръцете ми, за да не мога да прегръщам, отнеха устните ми, за да не мога да целувам, отрязаха клепачите ми, за да се взирам постоянно с мъртъв поглед в стаята за изтезания, в която те превърнаха този свят. Но аз реших, че ще си ги върна! Започнах да убивам безсърдечни манекени като теб и с всяка тяхна смърт бях по-близо до собственото си „аз“. Днес харесах теб, защото погледнах в гнилия мускул, който наричаш „сърце“ и видях закътани дълбоко във вътрешността му няколко оцелели капчици сълзи. За теб и другите от твоя вид те са ненужни, остатък от праисторически времена, когато любовта не се е изразявала в пари и секс. Аз обаче се нуждая от тях, Диана. И ще ги взема. А когато приключа с теб, ще тръгна да издирвам устни, клепачи... може би сърце. И един ден, о, един ден аз пак ще бъда едно цяло. Ще престана да бъда кукла на конци, безсловесна играчка за твоя вид... ще се превърна отново в човек...
Съществото измъкна иззад гърба си спринцовка. Докато тя се забиваше в гърдите й, устните й понечиха да прошепнат нещо, но последният й дъх се разтвори безследно в пустотата наоколо, без да успее да оформи смислена дума.
Нещото измъкна огромната игла от гърдите й и я заби в своите. Закрещя. Продължи да крещи, докато натискаше буталото до самия край. Постепенно виковете му заглъхнаха. То изтърва спринцовката на земята и падна на колене до нея.
Пустотата наоколо се учуди. Не бе чувала подобни звуци досега.
Подобието на човек плачеше.
Думите се рееха над главата й като пеперуди. Сини. Да, бяха сини, с крила като лунен лъч, нежни и ефирни, пърхащи над клепачите й. Тя понечи да се изправи, да надигне ръка, за да ги погали с върховете на пръстите си. Не успя. Опита се да размърда краката си. Същата работа. Тялото й бе неподвижно. Само очите й засега й се подчиняваха. Тя извърна поглед, за да разбере къде се намира. Наоколо имаше само сивота. Вероятно някакво мазе. Дотук добре, но защо, по дяволите, бе легнала в средата на въпросното мазе върху някаква ръждиво-кафеникава маса и защо не можеше да помръдне?
– Страданието е това, което ни определя като личности – думите продължаваха да извират една след друга някъде от околната пустота. – Без страдание човек не знае, че е жив. Но колко точно страдание можем да изпитаме, без да загубим разсъдъка си? Да, господ е келеш, малоумен садист, който с огромната си лупа ни гори като мравки под пролетно слънце, хили се с щърбавата си прогнила уста и се чуди къде точно е критичната точка между страданието и смъртта. Всички сме един откачен експеримент на този извратеняк. Той насила ни държи живи, защото знае, че когато умрем, няма да има с какво да си играе, няма да има мухи, чиито крилца да къса, няма да има малки котета, които да подритва... Сложил ни е системите на фалшива надежда и ни тъпче с безумните си проповеди – не се самоубивай, остани жив, за да има кого да мъча, дръж се за този живот със зъби и с нокти, като единствената ти привилегия е да страдаш, да търпиш и да плачеш... Можеш ли още да плачеш, Диана?
Диана. Откъде пустотата знаеше името й?
А, чакай, всъщност в пустотата имаше нещо. Някой. Реещите се думи-пеперуди явно бяха негови.
– Кой... си... ти... – успя да изцеди тя през стиснатите си устни. Трите кратки срички й се сториха като рецитал.
Нещото в пустотата се приближи. Приличаше на човек. Първо успя да забележи пръстите му – гротескно изкривени, с изгризани нокти, приличащи на рисунка на първокласник. Потърси с очи главата му и не успя да я открие. На мястото на лицето му имаше друга пустота. Вълмо бял дим, което се люлееше насам-натам из пространството. Нищо.
– Аз вече съм никой, Диана – продължаваше да бълва думи съществото. – Аз съм най-успешният експеримент на онзи садист – господ, с безценната помощ на твари от твоя вид. Такива като теб ден след ден съдираха моето „аз“ от гърба ми, отделяха клетка по клетка от личността ми, с хирургическа прецизност премахваха чувствата ми, посипваха раните със солта на бездушието си и ги покриваха с пелена от страдание. Слой след слой, слой след слой... докато от мен остана това, което виждаш – гола еманация на страданието в най-чистия му вид, с болка, течаща във вените ми вместо кръв, с мисли за самоубийство вместо кости и топка мъка вместо сърце. Взеха ръцете ми, за да не мога да прегръщам, отнеха устните ми, за да не мога да целувам, отрязаха клепачите ми, за да се взирам постоянно с мъртъв поглед в стаята за изтезания, в която те превърнаха този свят. Но аз реших, че ще си ги върна! Започнах да убивам безсърдечни манекени като теб и с всяка тяхна смърт бях по-близо до собственото си „аз“. Днес харесах теб, защото погледнах в гнилия мускул, който наричаш „сърце“ и видях закътани дълбоко във вътрешността му няколко оцелели капчици сълзи. За теб и другите от твоя вид те са ненужни, остатък от праисторически времена, когато любовта не се е изразявала в пари и секс. Аз обаче се нуждая от тях, Диана. И ще ги взема. А когато приключа с теб, ще тръгна да издирвам устни, клепачи... може би сърце. И един ден, о, един ден аз пак ще бъда едно цяло. Ще престана да бъда кукла на конци, безсловесна играчка за твоя вид... ще се превърна отново в човек...
Съществото измъкна иззад гърба си спринцовка. Докато тя се забиваше в гърдите й, устните й понечиха да прошепнат нещо, но последният й дъх се разтвори безследно в пустотата наоколо, без да успее да оформи смислена дума.
Нещото измъкна огромната игла от гърдите й и я заби в своите. Закрещя. Продължи да крещи, докато натискаше буталото до самия край. Постепенно виковете му заглъхнаха. То изтърва спринцовката на земята и падна на колене до нея.
Пустотата наоколо се учуди. Не бе чувала подобни звуци досега.
Подобието на човек плачеше.
April 18, 2013
Болката
Не се плаши. Трудно е да ме видиш. Даже почти невъзможно. Аз съм тук, но в същото време не съм. Жив съм, но по крайниците ми вече пълзи трупното разложение. Дишам, но гърлото ми е пълно с кръв и сълзи. Аз съм този, който седи нощно време под прозореца ти. Нищо, че живееш на последния етаж. Вятърът ми е приятел и ме носи на раменете си от време на време. Не съм му в тежест – оказа се, че като махнеш от човек любовта и желанието да живее, веднага става лек като перце.
Понякога обичам да си говоря с живи хора като теб. Харесва ми как дъхът ми роши косите им, както някога разпиляваше по възглавницата косата на едно момиче. Приятно е да видиш как думите ти, макар и понякога неразбрани, всъщност достигат до съзнанията им, а не преминават през правото им черво, за да потънат безвъзвратно в канализацията на човешката омраза.
Понякога им подарявам по една мечта. Когато разбрах, че моите блянове са на път да умрат, ги откъснах внимателно от душата си и ги посадих в една малка саксийка – почти като играчка на вид. Но там им е добре. Те и без това никога не са били кой знае колко големи. Никога не съм си мечтал да стана следващия милионер, който ще започне да се държи като бог. Моите мечти бяха малки. Исках да обичам и да бъда обичан.
Смешно, нали? Виждам усмивката по устните ти. И това от време на време се случва – да накарам някого да се смее. Защото нали уж смехът е една от най-приятните свободи на този свят? Навремето, когато бях жив, разсмивах всички. Сега най-много да ги накарам да плачат заедно с мен.
Затова вместо смях им подарявам мечти. Те са малки, наистина. Но за сметка на това са истински. Някога имаше една жена, която ми каза „Ти си последният истински мечтател на този свят“. Жената я няма вече. Отдавна се ожени за поредния мухльо, народи му куп деца и прекарва цял ден в самосъзерцание в огледалото, радвайки се на собственото си измислено щастие. Мечтите, които й бях подарил, увяхнаха. Тя просто не знаеше как да се грижи за тях. Малцина знаят.
По едно време бях успял да открия щастието. Чувствах се като алхимик. Защото чистото щастие е мираж, също като философския камък. Колкото и внимателно да редиш рецептите, винаги ще се намери някой или нещо, което да хвърли лъжицата катран в глиненото гърне на душата ти. Но аз го открих. И внимателно го пазех. Но и там не мина без катран. Сега в душата ми цъфтят единствено магарешки бодили.
Затова сега съм труп. Умрях почти безболезнено – слава на онзи Изрод, комуто дъртите вещици палят свещи в църквите и който по цял ден се чуди как да прецака животите ни по някакъв по-екзотичен начин. Оказа се, че умирането също е щастие – най-пълнокръвното освобождение от страха, че утре ще се провалиш, от ужаса, че може да загубиш най-скъпото си, от постоянния стрес какво точно трябва да направиш, за да угодиш на неугодимата. Душата се проваля в един тъмен кладенец и... това е. Цялата суета около теб спира и вече други са тези, които трябва да се тревожат за плътските, така мимолетни глезотии, около които се върти целият им живот. Нещо като перманентно пиянство, с тази разлика, че никога не изтрезняваш. Слава на Изрода и за това.
Единственото, което остава с теб обаче, е болката. Мислиш си: „Та аз съм мъртъв, по дяволите! Откъде извира всичката тази мъка?“. Претърсваш остатъците от душата си парченце по парченце, надявайки се да откриеш онази частичка, забила се като трън в опърпаните остатъци от сърцето ти, да я извадиш внимателно и да я хвърлиш на бунището, за което си отделил специална част в мозъка си – там, където изхвърли любовта, мечтите и надеждите си. Само че няма да я откриеш. Подлото нещо се крие много добре. По-добре, отколкото жена прикрива чувствата си.
И тогава разбираш, че дори и труп, пак си обречен да страдаш.
Защото за някои хора – такива като теб и мен – болката никога не спира. Просто се трансформира от един вид в друг, притаява се като змия в храсталаците, чакайки мига, в който си най-щастлив, за да те нападне отново, шепнейки в ухото ти като стара курва: "Мислеше, че си се отървал, нали? Спокойно, не се притеснявай – не си". Едва ли има нещо друго, което да е по-търпеливо от болката. Затова никога не трябва си мислиш, че си щастлив, защото дори в моментите на пълно щастие трябва да знаеш, че болката, с която си роден, е там някъде в сенките. И те чака.
Понякога обичам да си говоря с живи хора като теб. Харесва ми как дъхът ми роши косите им, както някога разпиляваше по възглавницата косата на едно момиче. Приятно е да видиш как думите ти, макар и понякога неразбрани, всъщност достигат до съзнанията им, а не преминават през правото им черво, за да потънат безвъзвратно в канализацията на човешката омраза.
Понякога им подарявам по една мечта. Когато разбрах, че моите блянове са на път да умрат, ги откъснах внимателно от душата си и ги посадих в една малка саксийка – почти като играчка на вид. Но там им е добре. Те и без това никога не са били кой знае колко големи. Никога не съм си мечтал да стана следващия милионер, който ще започне да се държи като бог. Моите мечти бяха малки. Исках да обичам и да бъда обичан.
Смешно, нали? Виждам усмивката по устните ти. И това от време на време се случва – да накарам някого да се смее. Защото нали уж смехът е една от най-приятните свободи на този свят? Навремето, когато бях жив, разсмивах всички. Сега най-много да ги накарам да плачат заедно с мен.
Затова вместо смях им подарявам мечти. Те са малки, наистина. Но за сметка на това са истински. Някога имаше една жена, която ми каза „Ти си последният истински мечтател на този свят“. Жената я няма вече. Отдавна се ожени за поредния мухльо, народи му куп деца и прекарва цял ден в самосъзерцание в огледалото, радвайки се на собственото си измислено щастие. Мечтите, които й бях подарил, увяхнаха. Тя просто не знаеше как да се грижи за тях. Малцина знаят.
По едно време бях успял да открия щастието. Чувствах се като алхимик. Защото чистото щастие е мираж, също като философския камък. Колкото и внимателно да редиш рецептите, винаги ще се намери някой или нещо, което да хвърли лъжицата катран в глиненото гърне на душата ти. Но аз го открих. И внимателно го пазех. Но и там не мина без катран. Сега в душата ми цъфтят единствено магарешки бодили.
Затова сега съм труп. Умрях почти безболезнено – слава на онзи Изрод, комуто дъртите вещици палят свещи в църквите и който по цял ден се чуди как да прецака животите ни по някакъв по-екзотичен начин. Оказа се, че умирането също е щастие – най-пълнокръвното освобождение от страха, че утре ще се провалиш, от ужаса, че може да загубиш най-скъпото си, от постоянния стрес какво точно трябва да направиш, за да угодиш на неугодимата. Душата се проваля в един тъмен кладенец и... това е. Цялата суета около теб спира и вече други са тези, които трябва да се тревожат за плътските, така мимолетни глезотии, около които се върти целият им живот. Нещо като перманентно пиянство, с тази разлика, че никога не изтрезняваш. Слава на Изрода и за това.
Единственото, което остава с теб обаче, е болката. Мислиш си: „Та аз съм мъртъв, по дяволите! Откъде извира всичката тази мъка?“. Претърсваш остатъците от душата си парченце по парченце, надявайки се да откриеш онази частичка, забила се като трън в опърпаните остатъци от сърцето ти, да я извадиш внимателно и да я хвърлиш на бунището, за което си отделил специална част в мозъка си – там, където изхвърли любовта, мечтите и надеждите си. Само че няма да я откриеш. Подлото нещо се крие много добре. По-добре, отколкото жена прикрива чувствата си.
И тогава разбираш, че дори и труп, пак си обречен да страдаш.
Защото за някои хора – такива като теб и мен – болката никога не спира. Просто се трансформира от един вид в друг, притаява се като змия в храсталаците, чакайки мига, в който си най-щастлив, за да те нападне отново, шепнейки в ухото ти като стара курва: "Мислеше, че си се отървал, нали? Спокойно, не се притеснявай – не си". Едва ли има нещо друго, което да е по-търпеливо от болката. Затова никога не трябва си мислиш, че си щастлив, защото дори в моментите на пълно щастие трябва да знаеш, че болката, с която си роден, е там някъде в сенките. И те чака.
